Ще закъснея, в сайта имаме целия хаос, гласът на Вика Петрова звучеше приглушено, докато на заден план мърмореше ъглошлайф. Чуваш ме изобщо?
Чувам, прехвърли Георги телефона към другото ухо. Да не те чакам за вечеря?
Не ме чакай. Може да не се върна, сроковете са в горещо.
Добре.
Кратко звънене. Точно така винаги.
Георги постави телефона върху кухненската маса и погледна тенджерата с охладяващ борш. Готвеше за двама от навика, въпреки че вече бе време да остави това. Вика работеше като зидарка, а графикът й приличаше на електрокардиограма изведнъж вълна от работа, после дълъг спокоен период. Полугодина летеше от обект на обект, полагайки скъпа керамогранит в чужди апартаменти, печелейки суми, за които Георги тайно завиждаше. После идваше половин година абсолютен застой без поръчки, само у дома.
И двете режими бяха не понасяеми по свой начин.
Когато Вика беше на работа, изчезваше. Физически, емоционално, ментално напълно. Тръгваше в седем сутринта, връщаше се след полунощ, ако изобщо се върне. Понякога нощуваше на площадките, защото защо да се връщам, пак ще започна в шест. Георги вечеряше, гледаше сериали сам, лягаше в студена празна легло. Единственото доказателство, че е женен, беше късата бележка за брачен акт, скрита в папка с документи.
Опита се да преброи съвместните вечери за последните три месеца. Откри четири. Четири!
Но истинският ад започваше, щом работният ден свършваше.
Вика се връщаше у дома. Очакваше се радост, но не и това. През последните шест месеца, обикаляйки чужди апартаменти, тя бе натрупала толкова дизайнерски идеи, че собственото й жилище я караше да се ядосва. Поглеждаше към плочките в банята онези, които сама бе поставила преди две години и се кихтяше.
Това е кошмар, бубнеше тя, докосвайки шевовете. Как успях да пропусна едно разминаване от полутъм милиметра!
Георги, който не би разликал полутъм от петнадесет, учтиво кима.
След това започваше.
Първо да видя дали мога да поправя. После ще отстраня една плочка и всичко ще е наред. После тъй като започнах, ще поправя цялата стена. И накрая Георги се връщаше от работа и откриваше, че банята вече не съществува само голи стени, купчина строителен боклук и съпругата в респиратор, щастливо мъкаща плитъчния лепило.
През три години брак те преживяха четири ремонта на банята, три на кухнята и един на коридора.
Проектът бе завършен навреме. Отново настъпи спокост, но не за Георги.
Донеси ми кръстчета за плочки, звънна Вика, когато Георги беше в офиса. И шпатловане, сивото, ще ти изпратя марката.
Със работа съм.
Погледни в обедната почивка. Трябва да завърша ъгъла до вечерта.
Добре.
Донеси, вземи, поръчай, помогни. Георги се превърна в куриер, товаросместител и помощник в едно. Вика не излизаше от дома, само за да се втурне в строителен магазин понякога три пъти дневно, защото не знаех, че тази шпатлока няма достатъчно, си оправдаваше.
Тя бе постоянно изтощена. От ремонта, който сама беше започнала. Вечерите Георги я намираше в кухнята мръсна, изтощена, с прах от плочки в косата и тя го гледаше с празни очи.
Ще вечеряме?
По-късно. Нямам сили.
Силите й не стигаха за нищо за разговор, за филм, за близост. Георги беше нужен само за да донесе вафли, когато й се наложи да не се облича, или да донесе кутия цимент от колата, или да държи нивела, докато тя подравнява ред.
Ние сме съпрузи, казваше Вика, когато Георги се оплакваше. Съпрузите се помагат.
Съпрузите забавно слово за връзка, където единият е чисто обслужващ персонал за професионалните амбиции на другия.
В събота вечер Вика подреждаше фартъра над плочите. Предишният й не я удовлетворяваше. Георги седеше в кухнята сред хаоса, опитвайки се да изпие чай. Чаят беше на табурет в коридора, защото плочите запълниха плотовете. Захарта намери в банята, лъжици изобщо.
Вика, започна той внимателно, може би вече достатъчно?
Какво достатъчно? не се обърна, пробвайки нова плочка по стената.
Този безкраен ремонт. Винаги променяш нещо.
И какво? Харесвам това. Това е моят дом, искам той да е перфектен.
Той никога няма да е перфектен за теб. Ще поправяш всичко, после ще отидеш на нов обект, ще се вдъхнеш от новото и ще започнеш отначало.
Вика остави плочката и се обърна бавно. Очите й блеснаха с нещо опасно.
И какво предлагаш? Да живеем в този хаос, където ме мрази всичко около мен?
Предлагам нормален живот! Как нормалните хора кино, вечеря заедно, разговори, които не са за шевове и шпатловане. Кога за последен път излязохме заедно?
Работа ми е.
Ами сега нямаш работа! Ти я създаде!
Това не е работа, Георги. Това се нарича подобряване на жилищните условия. Някои се специализират в това.
А някои просто искат да живеят. Не в строителен прах, не в режим донесивземи. Да живееш с жена, която помни, че има мъж.
Вика скрести ръце, сякаш се защитава.
Не разбирате. Ти си програмист, седиш в офиса и натискаш клавиши. Аз създавам с ръце, нещо истинско, което можеш да докоснеш. И когато видя, че мога да направя нещо подобре, го правя.
За сметка на всичко останало!
Ако ти не си доволен никой не те държи.
Тези думи изляха почти без усилие, като че ли говореше за неудобен стол, който може да се замени. Георги замълча. В тези седем думи беше цялата им пропаст за Вика това беше опция, не задължение, не мъж, не любим човек, а просто нещо, което можеш да изключиш, ако пречи.
Знаеш ли, се изправи той, размахвайки джинсите от прах, може би си права.
В какво?
Че нищо всъщност не ме задържа.
Те се гледаха през купчина плочки, чували с клей и останалото от някогашната кухня. И двете разбираха, че тази кървава схватка не е за ремонт, а за това, че ритмите им вече са се раздалечили.
Разводът се уреди за три месеца. Неочаквано спокойно. Делеше се нищо.
Георги обходи новото си лека квартира малка, чиста, без кутии цимент в ъгъла и не можеше да повярва в тишината. Никой не бута, никой не бруши, никой не иска спешно лепило, защото старото свърши.
Може да планира. За първи път за три години точно знаеше какво ще прави вечер. Но усещаше празнота в гърдите, като дупка, която не можеше да запълни.
Почти две години минаха.
Чу ли новината? позвъни Димитър, стар приятел, в петък вечер. За бившата ти?
Георги се напрегна. Те бяха се развели и оттогава той избягваше всяка информация за Вика.
Каква новина?
Вика се ожени. Наскоро.
Бързо, а?
Да. И познаеш ли с кого? Димитър направи пауза, като в театър. С плиточник, представяш ли?
Георги усмихна сухо.
Как са?
Казват, че блестят заедно. Пътуват от обект на обект, екип от двама. Перфектен тандем.
След това Георги дълго размишляваше, че Вика найнакрая намери някой, който говори същия език за полутъм милиметър също трагедия. Някой, който разбира разликата между епоксидна и циментна шпатла, не защото му я обясниха, а защото сам я знае. Това, което досега му бе досадило до зъбен скрежет, сега стана основа на чуждите им отношения. Забавно.
Тримесец по-късно го срещна в супермаркет. Случайно влязох за мляко след работа, вдигнах кошница и тръгнах към млечния отдел.
Вика стоеше пред хладилниците с йогурти. До нея бе мъж около нейната възраст, широки рамене, ръце, свикнали с тежък труд. Те спореха тихо, подиграваха се и се смееха. Той я подпъхна в рамото, тя му подскача ръка в бедрото и изскочи. Бяха като кучетатъйголеми влюбени тийнейджъри, за които целият свят се стеснява до един човек до тях.
Вика изглеждаше различна. Не изтощена, не с празен поглед, а живо, както я помнеше Георги от самото начало, когато се запознаха.
Той се отдръпна, постави кошницата на пода и излезе без нищо купено.
В колата усмихна се. Те просто не бяха заедно. Разводът им беше неизбежен.
Завинаги.
Ако Вика намери своя човек, и аз ще намеря своя.
Гъстият мрак, който обви живота ми след развода, найнакрая се разтегна.
Урокът, който си натрупах, е че никой не ни задържа, освен собствените ни избори. Ако не се грижиш за себе си, ще останеш в купчина плочки, а истинският дом е в сърцето.
