Намерих дневника на дъщеря ми, в който тя пише колко много ме мрази
Не, само гледай я! Се върна! И какво е това в носа ти, ако може да питам?
Гергана стоеше в коридора, кръстосала ръце на гърдите си. Обикновено мекият й глас сега звънеше от възмущение. Радослава, шестнадесетгодишната й дъщеря, бавно си смъкваше маратонките, стараейки се да не гледа майка си. В крилцето на носа й малък пиърсинг с камъче светеше като зло око.
Това е пиърсинг, мамо. Обица. Всички така носят.
Всички? Кои са тези “всички”? Новата ти приятелка Деси, която има по десет дупки в ушите? Ето кои са тия “всички”! Забраних ти да общуваш с нея!
Деси е нормална! Ти дори не я познаваш! Радослава най-накрая вдигна глава. В очите й стояха ядни, жилещи сълзи. И не ти исках разрешение. Това е моето тяло.
Твоето тяло?! Гергана й направи крачка. Докато живееш в моя дом, с моите пари, това тяло е мое грижа! Представяш ли си какво ще стане, ако се зарази? Чувала ли си за тетанус? Къде си го направила, в някое мазно подземие с мръсна игла?
В салон го направих, в нормален! Всичко беше стерилно! Защо започваш веднага?!
Аз започвам? Чаках те до полунощ, телефона не вдигаш! Преобърнах всички болници и морги! А тя, гледай ти, си правеше красота! Веднага махни тази дървотурщина!
Няма да го махна! Радослава се изправи, ръстът й почти равен на майчиния. Това е мой живот и аз ще решавам как да изглеждам! На теб просто не ти харесва всичко, което аз обичам! Музиката ми, приятелите ми, дрехите ми!
Защото всичко това води до никъде! гласът на Гергана се превърна в писък. Ти трябва да учиш, да влезеш в университет, а не да се уродяваш и да се мотаеш незнайно къде!
Радослава избута майка си от вратата на стаята си.
Мразя те! изхвърли през рамо, преди да затвори вратата с такава сила, че чиниите в серванта в хола затръпнаха.
Гергана остана да стои в тишината на коридора. Думата “мразя” ехтеше в ушите й. Облегна се на стената, усещайки как краката й поддават. Сърцето й лудеше някъде в гърлото. Защо? Защо всичко беше така? Тя правеше всичко за нея. Работеше на две работи, за да има Радослава най-доброто дрехи, учители, лятна почивка на море. Отказа се от личния си живот, когато мъжът я напусна, посвети се изцяло на дъщеря си. И ето я благодарността. “Мразя”.
Отиде в кухнята, автоматично запали чайника. Ръцете й трепереха. В ума й се роеха спомени: Радослава малко момиченце с огромни панделки, доверчиво й подаващо ръчички; Радослава първокласничка, гордо носеща букет гладиоли; Радослава, прегръщаща я и шепнеща на ухото: “Мамо, ти си най-добрата”. Къде изчезна всичко това? Кога сладкото, мило момиченце се превърна в това бодливо, зло таралежче?
Вратата към стаята на дъщеря й остана затворена. Отвътре не се чуваше нищо. Гергана знаеше, че сега всеки разговор е безсмислен. Всеки опит за примирение ще бъде посрещнат с враждебност. Трябва да изчака. Винаги трябваше да чака, докато бурята утихне.
На следващия ден беше събота. Гергана стана рано, както обикновено. Приготви закуска. Радослава не излезе от стаята си. Гергана почука.
Радо, ела да похапнеш. Ще останеш гладна.
Мълчание.
Ради, чуваш ли ме?
Не съм гладна, дотегна притъпен глас отвъд вратата.
Гергана въздъхна. Ядеше сама, изми чиниите. Тишината в апартамента беше тежка и гъста като кисело мляко. Обикновено в събота те почистваха заедно, после ходеха по магазините или гледаха филми. Но днес домът изглеждаше чужд и студен.
Гергана реши да почисти. Това винаги й помагаше да подреди не само жилището, но и мислите. Изтри праха в хола, изми подовете в кухнята. Остана само стаята на Радослава. Обикновено дъщеря й си почистваше сама, но сега… Сега Гергана имаше нужда от повод да влезе, да наруши ледената блокада.
Почука отново.
Ради, ще измия пода. Отвори.
Вратата се отвори неохотно. Радослава стоеше до прозореца, гръб към нея, със слушалки на уши. Гергана влезе с кофа и парцал. В стаята цареше типичният за тинейджър творчески безпорядък разхвърляни дрехи, купчини книги на масата, някакви скици. Гергана започна да мие пода, стараейки се да не вдига шум. Радослава не се обръщаше.
Тогава погледът й падна върху нещо под леглото. Розов тефтер с твърда корица и малък ключалка. Дневник. Гергана си спомни как го беше подарила на Радослава за рождения й ден. Дъщеря й тогава се беше подсмихнала: “Мамо, кой пише дневници в наши дни? Това е миналото”. Очевидно все пак пишеше.
Сърцето й пропусна удар. Не можеше. Това беше подло. Личен живот, животът на собствената й дъщеря. Но думата “мразя” от вчера, зла, горяше отвътре. Трябваше да разбере. Да узнае причината за тази омраза. Иначе ще полудее.
Бързо приключи с почистването.
Готово съм, тихо каза.
Радослава само кимна, без да се обърне. Гергана излезе и затвори вратата зад себе си. Цялия останал ден беше разсеяна. Мисълта за дневника не й даваше покой. Представяше си какво може да е написано в него за момчета, приятелки, училищни обиди. И може би за нея.
Вечерта Радослава, промърморвайки, че излиза с Деси, си тръгна. Гергана изчака десет минути, убеди се, че наистина е излязла, и се промъкна в стаята й на пръсти. Ръцете й трепереха. Чуваше се като крадла, предател. Но вече не можеше да спре.
Дневникът беше там, под леглото. Ключалката беше чисто символична Гергана го отвори лесно с кламер. Седна на ръба на леглото и отвори първата страница.
Акуратен, почти детски почерк. Записки за училище, контролно по математика, нова песен на някоя група, чието име Гергана дори не беше чувала. Прелистваше страниците, усещайки как срамът нараства. Нахлуваше в чуждата душа.
И ето я записа от миналата седмица.
“Днес пак дойде леля Мария. И пак започна: ‘Герги, ти си героиня, сама вдигна такава дъщеря! А Радка ти каква умничка, отличничка, майчина гордост!’ Седях и се усмихвах като глупачка. А вътре всичко кипеше. Майчина гордост. Майчин проект. Имам ли нещо свое? Или просто трябва да отговарям на очакванията й? Да бъда добро момиче, да уча добре, да вляза в ‘правилия’ университет, който тя ще избере. Понякога ми се струва, че съм просто кукла, която тя облича и показва на всички. Продължи да чете, всяка дума я забождаше като игла в сърцето. Следващата страница: Опитах се да й кажа, че искам да учя мода, не икономика. Веднага ме прекъсна: «Това не е сериозно, Ради. Искам за теб истинско бъдеще.» Истинско. А моите мечти ли не са истински?
Гергана затвори дневника бавно, пръстите й вече не трепереха, а бяха парализирани от вина. Слезе в хола, седна в същото кресло, където бе седяла и предишната вечер, и зарови лице в дланите си.
Когато Радослава се върна, късно и уморена, завари майка си все още там, в тъмното, с червени, влажни очи.
Радо… прошепна Гергана, като че ли виждаше дъщеря си за пръв път. Прости ми. Никога не те чух.
Радослава стоеше неподвижна, изумена. А после, бавно, коленете й се подгънаха и тя се свлече на пода, плачейки тихо, както когато беше малка. Гергана се спусна към нея, прегърна я силно, не като господарка на живота й, а като човек, който най-сетне е разбрал, че любовта не е контрол.
На другия ден пиърсингът още беше на мястото си. Гергана не каза нито дума. Вместо това попита:
Харесва ли ти да рисуваш облекла? Може ли да видя какво правиш?
