– Терпи, щерке! Вече си в чуждо семейство и трябва да уважаваш техните порядки. Омъжила си се, не си на гости. – Какви порядки, мамо? Всички тук са луди! Особено свекървата! Тя ме мрази и това е очевидно! – Чувала ли си някога за добра свекърва? – Ходи! Ходи! Че и се навърта често! – Светла Петрова стоеше посред кухнята, лицето ѝ алено от гняв, а очите ѝ святкаха. – Ако мъжът ти кръшка, жената си е виновна. Така ли да ти обяснявам всичко, или какво? Свекървата беше в бяс. Крещеше на снахата си Лиза като обезумяла. Причината беше, че Лиза подозираше своя съпруг, нейния син Борис, в изневяра. Лиза, млада и крехка жена с големи, наивни очи, беше се прилепила до стената и се опитваше да вразуми разярената жена. – Светле Петрова, но това не е нормално. Той има семейство, деца… – опита се да се защити Лиза, но свекървата я прекъсна веднага, махайки с ръка като да гони муха. – Това ти ли си семейство? Или твоето дете, което не ни допуска до него с дядото? – свекървата изсумтя презрително. – Това твоето възпитание ли е, между другото! – Какво възпитание, Светле Петрова? Иванчо тъкмо навърши година. Малък е още, – възрази тихо Лиза. – Малък? – Жената се изкриви. – У Йорданови внукът е още по-малък. И отива на ръце, и не пищи като този… твоят… – махна с ръка към детската стая. – Все пак е ваш внук, – отвърна Лиза, макар да ѝ трепереше гласът. – А и децата усещат лошите хора. Може затова не ви отива. – Значи ние сме лоши? Я, гледай я каква, боядисана коза! – свекървата влезе в кресчендо. – И чий е домът, в който живееш на аванта? Чии продукти ядеш? Чии пари харчиш? Неблагодарна! Лиза не искаше повече да спори със скандалната си свекърва. Многократно бе казвала на Борис, че иска да живеят отделно от родителите му, но Борис, мамин син, не виждаше проблем. Той обичаше да живее при мама и тате. Всички битови проблеми решаваха възрастните – пране, чистене, готвене. Като в приказка! Но злата свекърва вадеше душата на Лиза. Първоначално тя се стараеше да бъде добра, да помага в дома, да подкрепя всичко, дори да слуша безкрайните ѝ оплаквания. С течение на времето разбра, че е напразно. Лошо или хубаво, каквото и да направеше, свекървата я мразеше и не го криеше. – Доведе този тюфлек вкъщи, нямаше ли тукашни момичета! – разказваше Светла Петрова на съседката, докато Лиза, събирайки играчките на Борис пред къщата, слушаше всичко. – До другото село ходи за нея! А имаше наши хубави, работни моми. – И не ми казвай! – тутакси я подкрепяха със зли приказки селските кибици като баба Мара, която вече беше изклюкарила цялото село. – Не може нищо да направи като хората, – добавяше Петрова. – Не бива да ѝ поверяваш нищо. Или ще го загуби, или ще го счупи. И детето ѝ е… не знам. – У Йорданови внукът е друг – спокоен, умен. А този само пищи и се тръшка. Гени, какво да ги правиш. Когато животът стана нетърпим, Лиза звънеше на майка си в съседното село, оплакваше се, а майката отвръщаше: – Ще търпиш, щерко! Вече си в друго семейство и трябва да уважаваш техните порядки! Омъжила си се, не на гости си! – Какви порядки, мамо? Всички тук са смахнати! Особено свекървата! Тя явно ме мрази! – Чувала ли си някога за добра свекърва? Всички сме го яли това дърво, така е. Не показвай, че ти е тежко. Търпи. Лиза осъзна, че няма да получи подкрепа от кротката си и нерешителна майка. Изплаши майка си, че ще се оплаче на баща си. – Пощади баща си! – изплаши се майка ѝ. – Нали знаеш, че му е условната присъда. Ще го затворят пак, ако си отвори устата за теб! Лиза знаеше, че баща ѝ обича дъщеря си и хич не е от мирните – осъден за едно спречкване в селския магазин, заради самата нея. Ако разбере как я тормозят в чужд дом, няма да търпи. Той е буен човек… – Добре, няма да кажа на тате, – обеща Лиза. – Но ако нещата продължат, ако свекървата не спре… не знам какво ще направя. – Всичко ще се оправи, ще видиш! – ободряваше я майката, а на Лиза много ѝ се искаше това да е вярно. Но отношенията се влошаваха. Светла Петрова ставаше все по-зла. Дори съпругът ѝ, Иван Степанов, възрастен, уморен човек, не издържа. – Защо все ты крещиш на момичето? – намеси се той един ден. – Ще ти избяга! И с право! – Лесно ти е да кажеш! – избухна свекървата. – Ще я осъдя! Да върне всяка стотинка, която е излапала тук! И детето ще взема, да не го възпитава такава нищожничка! Лиза се страхуваше, но все още обичаше Борис. Гледаше, че слуховете за изневерите му с бившата Оксана са празни приказки на кибиците. Но дали търпението ѝ щеше да издържи, никой не знаеше. Особено след като клюките стигнаха и до нейния баща. Баща ѝ, Мико̀ла, едър, широкоплещест селянин, чу всичко от клюкарките. Без дума, с брадвата – едва вдигната от цепенето, в работния панталон, качи се на стария си „Балкан“ – и хукна към съседното село. Точно тогава в дома на Петрова стана голям скандал. Лиза за миг остави малкия Ваню на новия оранжев диван, изтича за памперс. Като се върна – петно. Но за свекървата това петно беше като черна дупка, готова да погълне апартамента. Светла нахлу като буря и почна да вика. – Счупи дивана! Любимият ми! Знаеш ли колко струва! Ръцете ти ще откъсна! – Ще го изчистя, ще оправя всичко! – опита се да успокои Лиза, плачейки. – Какво ще оправиш? Знаеш ли ти как се купуват неща, ти никога не си работила! – Ами вие с вашите пари ли сте го купили? – не издържа Лиза и се разсърди, задето цял живот свекървата виси на врата на мъжа си. – Гледай я – на мен ще ми опонира! – побесня Светла. – Я почиствай, после марш навън с детето! Там ще живееш – докато научиш как се държи човек! Лиза, със сълзи, търкаше петното, а малкият Ваню крещеше. Светла Петрова не спираше с обидите. Не усети, че на прага се появи чужд човек. Това беше бащата на Лиза – Микола. Стоеше като монумент, стискаше дървената дръжка на брадвата. Свекървата замръзна. Знаеше колко е буен и за присъдата му знаеше. Страхът я скова. – О, здравей, Микола! Възпитавам ви Лизка… – Чух как я възпитаваш – изрече гръмовно той и влезе с калните цървули. Вдигна брадвата, така че Светла да се свие и затвори очи. Но той просто я закачи на рамото и подаде ръка на дъщеря си. – Хайде, Лизо, тук нямаш работа вече – каза, поведе я. – Чакай, комшу! – опита да спаси положението Светла. – Какво ще кажа на моя си син? – Да дойде да си вземе жена си. И ще поговорим. По мъжки, – каза Микола леденостудено. Заведе Микола Лиза и Ваню у тях. Дълго Борис не смееше да дойде. Като дойде, Микола не крещя, не заплашваше – само твърдият му глас и брадвата на масата казваха всичко. Борис обеща, че ще живеят отделно, че майка му повече няма да се меси и че ще закриля жена си и детето. От този ден Светла Петрова не поглеждаше снаха си и внука. Не ги поздравяваше дори на улицата. Борис и Лиза заживяха щастливо и в разбирателство. Дали заради наставленията на тъст си, или заради любовта…

Терпи, ей, Цветелинке! Ти вече си в ново семейство, трябва да се нагласиш по техния ред. Омъжила си се, не си дошла на гости!
Какъв ред, мамо? Всички тук са за доктор! Особено свекървата! Тя ме мрази, това ясно си личи!
А ти някога чула ли си свекърва да бъде добра?
Гуляе! Гуляе! Ей я пак! Донка Пенчева стоеше насред кухнята с червено лице и очи, които хвърляха мълнии. Ако мъжът кръшка, жената е виновна! Да ви обяснявам ли сега всяка глупост?
Свекървата беше побесняла. Крещеше по снаха си Милена така, че и съседите сигурно я бяха чули. Причината ли? Милена заподозря мъжа си, нейния син Ганчо, че ходи при някоя Танчето.
Милена, млада и крехка, с едни такива наивни кафяви очи, се беше прилепила до стената, опитвайки се да вразуми разбеснялата се жена.
Донке Пенчева, ама това не е нормално. Той има семейство, дете… започна оправдателно Милена, но свекървата я прекъсна с махване, сякаш гони муха.
Това твоята семейство ли е? Или онзи твой синко, дето на мен и дядо си не дава да го пипнем? Донка презрително изфука. Това е твоя милост възпитанието!
Какво възпитание, Донке Пенчева? Митко едва стана на година. Малък е още, прошепна Милена.
Малък, малък… свекървата скриви уста. На Димитринови внукът е още по-малък, а вече е послушен и не реве като оня твой… махна с ръка към детската стая.
Все пак е ваш внук, отвърна Милена с неуверен глас. А и децата усещат кои хора не са им по душа. Може затова да не ви ще.
Я, виж я! Ние сме лошите! Голямата хубавица! Донка вече крещеше с цяло гърло. А чии пари харчиш? На кого си на издържка, а? Неблагодарница!
Милена не искаше повече да се разправя. Стотици пъти бе казвала на Ганчо, че иска да живеят отделно, но Ганчо, мамин син, не виждаше никакъв смисъл.
На него всичко му беше удобно ходеше си на работа, а за всичко останало се грижеха старците пране, готвене, чистене… Живот като в приказка!
А свекървата изкарваше от Милена душата. Отначало Милена се стараеше помагаше, слушаше безкрайните оплаквания от живота, но после нещо й просветна полза няма.
Каквото и добро да направи, Донка не я понасяше и дори не криеше това.
Прибраха тука тази некадърница, като че ли нямаше свястни момичета! обясняваше Донка на съседката си, а Милена, прибираща разхвърляните от Ганчо играчки край ъгъла, чуваше всяка дума.
Откъде я доведе бе!? Нашите момичета са други, работливи, умни!
И да не казваш! кимаше баба Пенка, кварталната клюкарка.
Не може ни къщата да нагласи, ни с детето да се оправи… Аз й казвах, че е лев две леви! Нищо свястно не върши тая!
Ох, не ми и говори… Хич не може да й се има вяра, ще загуби или счупи нещо. А и детето ѝ… едно такова ревливо…
А у Димитринови момчето е кротко и сериозно. То гени са си гени…
Като станеше нетърпимо, Милена звънеше на майка си в съседното село, жалваше се, а майка ѝ неизменно казваше:
Терпи, бе, дъще! Ти си в ново семейство, уважавай техния ред. Омъжила си се, а не на хотел си легнала!
Какъв ред, мамо? Тие тук са за лудница! Особено Донка! Мрази ме даскалица да се чуди!
А някога чула ли си добра свекърва? Всички сме минали през това. Главното е да не показваш, че ти тежи. Терпи!
Като разбра, че и от майка ѝ файда няма, Милена я заплаши, че ще се оплаче на баща си.
Не погубвай баща си! Като знаеш как е на условна, ще си изкара нова присъда! изплаши се майка ѝ.
Милена чудесно знаеше, че татко й нищо нямаше да остави неоправено. Той бе получил условна за сбиване с местния продавач, когато някой обидил Милена в магазина.
Докато баща ѝ обожаваше дъщеря си, тя знаеше, че ако разбере как я тормозят, няма да млъкне. Беше огнен човек.
Добре, няма да му кажа, обеща Милена, ама ако и занапред така… не зная какво ще направя, мамо!
Ще се оправят нещата! уверяваше я майка ѝ с най-успокояващия си тон. След време и няма да си спомняш тия глупости!
Да беше вярно… обаче свекървата ставаше само по-злостна. Донка Пенчева вече гледаше Милена като основния виновник за всичките си житейски неволи. Дори самият й мъж, бай Стоян, стар и поувяхнал, почна да й се противопоставя:
Защо все по момичето викаш? една сутрин, баш когато скандалът вреше. Ще си тръгне от нас, и с право!
Аз ли ще си ходя? Донка настръхна. По съдилища ще я размъкна, лев до лев ще връща всичко, що е изяла тук! И детето ще взема, че да види как се възпитава!
Милена знаеше, че свекървата приказва глупости, но все пак й беше страх. А тя обичаше Ганчо.
После се оказа, че слуховете за Ганчо и Танчето били обикновени селски лакърдии, разнасяни от такива като Донка и подклаждани от баба Пенка.
Кой знае до кога тази Дона щеше да тормози Милена, ако не беше дългият й език. След като се похвали на баба Пенка за подвизите си с “кадърната” си снаха, баба Пенка добави свои живописни щрихи и разказа нататък… и тъй историята стигна до бащата на Милена.
Баща й, бай Данчо, як като вол, не се колеба дълго.
Грабна брадвата, с която току-що бе цепил дърва, не си свали дори работната куртка, метна се на стария си Балкан, не обяснявайки се на жена си, и прескочи до съседното село да освободи дъщеря си от тъй нареченото приемно семейство.
По това време, вкъщи на Донка Пенчева, се вихреше истинска буря младата майка за секунда излезе за памперс, оставяйки малкия Митко на новия оранжел диван.
Връща се под него кафяво петно. А в очите на Донка петното е като Черна дупка; ще засмуче целия апартамент.
Донка влетя, сочейки с пръст и вика:
Развали дивана! Любимият ми! Знаеш ли ти за колко лева го купихме? Ръцете ти ще ги откъсна, после пак ще ги пришия, ама…
Аз ще почистя! Всичко ще се оправи… треперейки, Милена грабна парцал.
Какво ще чистиш, вещицо? Нов е бе! А ти кога нещо със свои пари си купила?
А вие дали сте си купувала със свои? не издържа Милена, пък че цял живот Донка живееше на гърба на мъжа си.
Кажи я, нагла е и отгоре стои та се дръвчи! лицето на Донка стана буреночервено.
Чисти петното! После марш на двора сина и детето! Ще живеете там, докато се научите на ред!
Милена, цялата в сълзи, търкаше дивана, кафявото петно нагло се присмиваше, не мърдаше.
Митко, усещайки напрежението, врещеше като сирена, а напрежението в къщата стигна точката на кипене.
Донка продължи да ръси обиди, без да забележи, че на прага вече стоеше чужд човек бай Данчо.
Беше като паметник влязъл с брадвата в ръка.
Изведнъж Донка се обърна. Зърна брадвата.
Трепна. Знаеше що за човек е Данчо и за условната му също.
А, здравей, Данчо… Тъкмо, твоята Милена я възпитавам…
Чух те аз как я възпитаваш, отряза той, влизащ през прага без дори да си изчисти калта от ботушите.
Вдигна брадвата, а Донка инстинктивно се сви, очаквайки най-лошото. Но вместо да забие сечивото някъде, го преметна небрежно на рамо и протегна длан към дъщеря си.
Хайде, Милено, тръгвай си, тук повече място за тебе няма.
Ама чакай, сва… опита Донка да се вразуми, ами синът ми!?
Нека той да дойде при мен. За жена си. И ще си поговорим, като мъже. Данчо й хвърли студен поглед, който казваше всичко.
Прибра си Данчо дъщерята и малкия Митко. Дълго Ганчо не смееше да дойде от страх да не попадне на тестя.
Накрая се престраши. Данчо го почерпи ръка, рече твърдо, но тихо… а брадвата лежеше между тях на масата.
Ганчо обеща: ще живеят отделно, майка му няма да се бърка, а той ще пази Милена и хлапето.
Когато Данчо му стисна ръката, на Ганчо му стана ясно с този човек майтап не бива, обещанията са закон.
Оттогава Донка Пенчева заобикаляше снаха и внуче, дори не ги поздравяваше на улицата.
Милена и Ганчо заживяха сами мирно и спокойно. Дали защото любовта надделя, дали защото споменът за брадвата бе достатъчно свеж но семейната идилия цареше у тях.