Винаги съм мислила, че първата голяма тръпка отминава с годините. Че животът, с ежедневието и бързането си, изтрива всичко от спомените ти. Но, не е така. Има любови, които сърцето пази, независимо колко десетилетия минават.
Бях на седемнайсет, когато срещнах Христо. Беше момче от съседния квартал в София висок, слаб, винаги с тетрадка или книга под ръка. Имаше топли кафяви очи, които ме караха да се чувствам, че наистина ме слуша, сякаш съм най-важният човек на света. Можехме да стоим часове в тишина и за мен това беше по-ценно от каквото и да било казано.
Разхождахме се следобед по брега на Перловската река из Горната баня, в безкрайните летни дни на младостта ми. Говорехме си за мечти: той искаше да стане инженер, да построи малка бяла къща с двор, пълен с лимонови дръвчета. Аз се смеех и казвах, че мечтая да имам собствена хлебарница, за да идва сутрин за топъл бял хляб. Мислехме си, че животът е толкова лесен искаш нещо и просто чакаш да се случи.
Но, родителите имат други виждания. Майка ми не го приемаше: Беден е, няма бъдеще, ще си съсипеш живота. А аз бях твърде млада, твърде зависима. Скоро след това, неговото семейство се премести в Пловдив заради работа. Сбогувахме се на Централната жп гара в София, прегърнати, със сълзи по лицата. Той ми прошепна: Ще ти пиша, чакай ме. Аз кимнах, без да знам, че онова сбогом е завинаги.
В началото писмата му идваха. Разказваше ми как е влязъл в университета, как дели малка стая и колко много си представя двамата заедно един ден. Аз също му пишех, със свито сърце. Но писмата ми никога не стигаха до него. Майка ми ги криеше или ги късаше пред очите ми. Детска заблуда е това, забрави го. Мисли за бъдещето си. Плаках от яд, но не се осмелих да ѝ се противопоставя. Така, полека-лека, мълчанието ни раздели.
Минаха години. Омъжих се за подходящия човек, родих деца, работих, водих обикновен живот малки радости, големи тъги. Но понякога, посред нощ, сънувах младото му лице, чистия му смях. Събуждах се с празнина в гърдите, но си повтарях: Това е минало.
Десетилетия по-късно, когато майка ми почина, докато подреждах стария ѝ гардероб, намерих кутия. Вътре десетки пожълтели плика, изписани с неговия почерк. Христо. Ръцете ми трепереха, докато отварях всяко едно писмо.
Любима моя, знам, че майка ти е против, но аз няма да се откажа. Ще направя всичко възможно за нас. Просто ме чакай.
Днес започнах работа, вече наех малка стая. Представям си как двамата започваме нашия живот тук.
Не ми отговаряш, но аз вярвам. Ако не се видим пак, запомни едно: само теб съм обичал.
Плаках като дете на пода, заобиколена от всички тези писма, които никога не стигнаха до мен. Почувствах, че една цяла възможна съдба ми е била отнета.
Исках да го открия. Попитах за него в Пловдив, където живя години наред. Бившите му съседи ми казаха истината: Христо е починал неотдавна. Никога не се е оженил, никога не създаде семейство. Разправяха, че често сядал на пейка в кварталната градинка с книга в ръка и казвал: Веднъж срещнах любовта на живота си. Това ми е достатъчно.
Тези думи ме пронизаха. Той ме е обичал до край. А аз… аз живях, но никога не го забравих.
Понякога се връщам до реката от моята младост. Затварям очи, слушам гласа му в спомените си, и пак се чувствам онова момиче на седемнайсет, което не посмя да се бори за чувствата си. Разбрах, че истинската любов никога не умира. Остава скрита, като рана, която никога не зараства.
И се питам вие имали ли сте любов, която животът ви е отнел, и която никога не сте успели да забравите?






