— Наталия, ти вкъщи ли си? — Игор влетя в апартамента и застина, щом видя съпругата си в коридора. Тя клечеше и плачеше на глас. — Така и не разбрах какво ти се е случило. Толкова ридаеше, че не можах да разбера нито дума. После и телефонът, за капак, се изтощи. Какво стана, Наталия? Нямаш цвят на лицето. — Мърчо е изчезнал… — едва промълви Наталия. — Няма го вкъщи. — Как така е изчезнал?! — учуди се Игор. — Къде може да е отишъл? Можеш ли да обясниш нормално? Може би се е скрил някъде в апартамента? — Не. Твоята сестра… Вики… Всъщност, тя каза, че Мърчо случайно е изскочил на стълбището, докато е излизала с Мишо да се разходят. Но ти знаеш, Игор, нашият Мърчо… Той никога сам не би избягал от вкъщи. Защо му е улицата, след като там едва не загина? Мисля, че тя нарочно го е пуснала… — Какво?! — Игор стисна юмруци. — Къде е сега? Къде е Вики? — Май е отишла до магазина… Не знам. Търсих Мърчо през цялото време, но го няма никъде. И никой не го е виждал наоколо. Как е възможно това, Игор? Нима човек е способен на такава подлост? Да изхвърли беззащитно същество на улицата. През зимата. Може ли такова нещо? — Човек — не. Но Вики… Вики може. Още повече, че вече е правила нещо подобно. Не се тревожи, днес повече няма да стъпи в нашия дом. Ех, защо изобщо я пуснахме при нас. ***

Елино, тук ли си? нахлух в апартамента, а пред мен се разкри сцена, която ме вцепени: жена ми бе сгърчена на студения теракот, сълзите ѝ се стичаха безутешно. Не разбрах какво се е случило с теб. Риданията ти бяха толкова дълбоки, че думите ти се губеха. Телефонът ти изключен, не можех да се свържа. Какво стана, Елино? Лицето ти е като изсечено от восък.
Мъци го няма… прошепна Елина, гласът ѝ едва доловим. Не мога да го открия никъде.
Как така е изчезнал?! изкрещях, смаян. Къде би могъл да се дянe? Можеш ли да ми обясниш спокойно? Дали не се е скрил някъде из жилището?
Не. Сестра ти… Вяра… каза, че Мъци се е изплъзнал на стълбището, докато излизала с Мишо. Но ти знаеш, че Мъци никога не би напуснал сам. Какво да търси навън, след като там едва не загина? Убедена съм, че тя нарочно го е пуснала…
Какво?! стиснах зъби до болка. Къде е сега? Къде е Вяра?
Мисля, че отиде до магазина… Не знам. Претърсих всеки ъгъл, но го няма. Никой не го е виждал. Как е възможно, кажи ми? Как може човек да бъде толкова безмилостен? Да изхвърли беззащитно животно на улицата. През зимата. Това човешко ли е?
Човек не. Но Вяра… тя е способна. Вече го е правила. Не се тревожи, повече няма да прекрачи прага ни. Защо изобщо я приехме…
***
Преди месец…
Крачех към спирката, когато нещо сиво, полускрито под снега, привлече погледа ми.
Първо помислих, че е камък. Но този камък трепереше като стар хладилник Мраз.
Любопитството ме накара да се приближа. Никога не бях виждал камък да се тресе от студ.
Наведох се и тогава видях не беше камък, а дребно сиво котенце.
Я да видим… промърморих, почесвайки се по врата. Какво правиш тук, мъничък?
Въпросът беше излишен.
Всички знаем какво правят домашните животни на улицата борят се за живот. Това коте просто се опитваше да оцелее.
Не мяукаше, не викаше за помощ. Само лежеше и трепереше.
Изглежда, вече се беше примирило, че никой не го забелязва. Не търсеше хората, а се опитваше да се стопли.
Внимателно го вдигнах, изтупах снега от козината му и го мушнах под якето си, притискайки го с една ръка, докато тичах към спирката, където тъкмо идваше тролейбусът.
Докато се прибирах, си спомних, че Елина отдавна искаше сиво раирано коте, но все не намирахме време да отидем до приюта.
Съдбата сякаш сама ми го поднесе. А когато съдбата дава трябва да вземеш.
Елино, имам изненада за теб казах радостно, щом влязох у дома.
Напоследък много ме глезиш усмихна се тя, излизайки в коридора. Златни обеци, нов телефон, билети за кино… Какво е сега? Екскурзия до Банско?
По-яко! засмях се и разкопчах якето, изваждайки котето. На улицата го намерих. Нали такова искаше сиво и раирано?
Боже, ахна Елина. Замръзнало е, горкото. Дай го насам, ще го стопля. А ти се преобличай, измий ръцете и ела на вечеря.
Погледна го отново и се усмихна: Колко е хубаво…
Така у нас се появи Мъци. Дълго мислихме как да го кръстим, но накрая избрахме класиката.
Мъци му подхожда повече от някой Том или Лукас.
Съгласен съм, мила.
Това се случи в края на ноември, когато падна първият сняг. Котето не успя да опознае прелестите на зимната улица.
И слава Богу. За много животни това е последното им изпитание…
За двете седмици, в които Мъци живя при нас, аз и Елина се привързахме силно към него.
Още първия ден го обикнахме, а с всеки следващ още повече.
И на котето явно му харесвахме добри хора, които не биха го изгонили, както предишните му стопани. Затова беше спокойно.
Дори когато случайно събаряше нещо от масата, не го карахме, а само го молехме да внимава.
Ще внимавам!, сякаш уверено мяукаше Мъци, скачайки за десети път на шкафа и събаряйки дистанционното.
Всичко вървеше добре, докато една неделна сутрин не се почука на вратата.
Кой ли ще е толкова рано? протрих очи и погледнах часовника беше шест и половина.
Навън още беше тъмно.
Може би съседите? предположи Елина. Дали нещо не се е случило?
Ще проверя.Излязох в коридора и отворих вратата на прага стоеше сестра ми Вяра, с малкия Мишо до нея. Усмихна се, сякаш нищо не се е случило, и каза:
Здравей, братко. Дойдохме на гости. Нямаш нищо против, нали?
Ами… започнах, но тя ме прекъсна:
Знам, че трябваше да предупредя, но положението е такова, че нямах време. И без това едва ли щеше да ми вдигнеш телефона толкова рано. Помогни с куфара, моля те, едва го домъкнах до четвъртия етаж.
Пуснах ги вътре, макар че куфарът ме озадачи. Гостите рядко идват с толкова багаж.
Да не би нещо да се е случило? попитах.
Не е ли ясно? отвърна Вяра. Мъжът ми ме изгони. Намери си друга. Нямам къде да отида. Ако не възразяваш, ще остана при вас за известно време. Поне ще посрещнем Нова година заедно. Все пак сме семейство.
Знаеш защо не поддържаме връзка… казах тихо.
О, стига, братко. Който се връща към миналото, си губи окото, нали така казват? Всички грешим.
Преглътнах думите си. Не исках да започвам деня със скандал, а и Елина едва ли щеше да одобри, ако се скарам със сестра си, която е останала без дом.
Истината е, че преди години, когато почина баща ни, той остави голям апартамент в Пловдив. Вяра беше бременна тогава и с помощта на майка ни ме убеди да се откажа от моя дял уж на нея ѝ трябвало повече, а аз съм мъж, ще се оправя. Съгласих се, живеех в общежитие, мислех, че ще си намеря сам жилище.
Но след като роди, Вяра продаде апартамента и замина при някакъв нов мъж, който я прие с детето. Обясни ми, че парите трябвали за бизнеса на Валентин, а аз не видях и стотинка. Майка ни не се намеси вие сте големи, оправяйте се.
Това не беше първият път, когато Вяра постъпваше така. Като деца, пак тя беше замесена, когато изчезнаха котетата, които прибирах от улицата. Никога не си призна, но по очите ѝ виждах, че лъже.
Затова отношенията ни бяха напрегнати. Но сега, когато стоеше на прага с детето си, не можех да я изгоня.
Елино, къде да я пратим? въздъхнах. Нека остане, докато си намери квартира. Не можем да я оставим на улицата с дете, особено преди празниците.
Добре, кимна Елина. Ще ѝ помогнем.
Още на следващия ден Вяра започна да се оплаква от Мъци пречел ѝ да спи, лежал на дивана ѝ, гледал я странно. Мишо пък хванал хрема.
Това е от вашия котарак, заяви тя. Мишо никога не е боледувал така.
Може просто да е настинал, възразих. А и дори да е алергия, Мъци е част от нашето семейство.
Пак глупости, изсмя се Вяра. Котаракът ви е по-важен от сестра ти и племенника ти? Като бяхме малки, все влачеше животни у дома, а още не си пораснал.
Елина също обича животни, казах. А ти защо ги мразиш толкова?
Пречат ми да живея нормално. Мишо не спи, аз не спя. За дете това е стрес! Като имаш свои деца, ще разбереш.
Замълчах. Темата за децата беше болезнена с Елина от години опитваме, но не се получава. Вяра го знаеше, но нарочно ме жегна.
Предлагам да дадете котарака в приют. Мишо е твой племенник, аз сестра ти. Не може да страдаме заради някакъв Мъци. Котка е, не човек. А ние сме ти истинското семейство.
Чуваш ли се какво говориш? ядосах се. Мъци си е у дома. Ако не ти харесва никой не те държи. Намери си квартира.
Вяра млъкна, но започна да мрази котарака още повече. Когато не бяхме у дома, го гонеше от дивана, затваряше го в банята. Мъци търпя, но после започна да ѝ отмъщава събори ѝ телефона, надраска ѝ любимата блуза.
Котаракът ти ми съсипва вещите! викаше тя. Защо изобщо го държите, щом не можете да го възпитате?
Премълча, че Мишо дърпаше Мъци за опашката и му открадна любимата играчка, скри я в куфара си.
Слушай, казах твърдо. Не забравяй, че живееш в моя апартамент. Ако искаш да останеш не пипай котарака!
Добре, добре…
Малко преди Нова година Елина ми се обади разстроена, плачеше и не можех да разбера нищо. Усетих, че нещо лошо се е случило, взех си почивка и се прибрах.
Елино, вкъщи ли си? влетях и я видях в коридора, клекнала и съсипана. Не разбрах нищо, плачеше неутешимо, телефонът ти беше изключен. Какво стана?
Мъци изчезна… прошепна тя. Няма го.
Как така? попитах. Може би се е скрил?
Не. Вяра каза, че случайно изскочил, докато излизала. Но ти знаеш, че Мъци никога не би избягал. Сигурна съм, че тя го е пуснала нарочно…
Къде е сега?
В магазина, май. Търсих навсякъде, никой не го е виждал. Как може човек да е толкова жесток? Да изхвърли беззащитно животно през зимата?
Човек не би го направил. Но Вяра… тя е способна. Днес повече няма да стъпи тук. А Мъци ще намеря!
Търсих го цял ден, но без успех. Когато Вяра се върна, я посрещнах с гняв:
Защо го направи? Защо изгони котарака? Знаеш, че едва оцеля на улицата!
Не съм виновна, вдигна рамене тя. Просто излезе. Не съм го гонила. За мен детето ми е по-важно от някаква котка.
Погледнах я лъжеше и се подиграваше. Ясно ми беше, че го е направила нарочно.
Утре е Нова година, усмихна се тя. Купих шампанско. Да не се караме за глупости?
Няма да се караме, казах. Събирай си багажа.
Какво?!
Чу какво казах. Или си тръгваш, или аз ще изхвърля нещата ти през прозореца.
Заведох я и Мишо на автогарата, дадох ѝ малко пари за билети.
Отивай при когото искаш. Не искам повече да те виждам. И не ми звъни.
Същата вечер майка ми се обади и ме обвини, че съм безсърдечен.
Вяра дойде при теб като при най-близък човек, а ти я изгони. С дете! Как можа?
Ще се оправи. Не е малка. Аз повече не искам да имам нищо общо с нея.
На 31 декември, седяхме с Елина на масата, но празнично настроение нямаше. До полунощ оставаха минути, а шампанското стоеше неотворено. Как да празнуваш, когато любимецът ти е изчезнал?
Търсихме Мъци цял ден, без резултат. Сякаш се беше изпарил.
Чуваш ли? прошепна Елина. Някой драска по вратата.
Дали пак е Вяра… измърморих, ставайки.
Отворих и на прага стоеше Мъци, целият премръзнал, но жив. Беше намерил пътя обратно.
Елино! Върна се! извиках, вдигайки го на ръце.
Бързо го стоплихме и нахранихме. Елина не го пусна от прегръдките си.
Той мъркаше доволно. Беше се върнал там, където го обичат.
Остава минута до Нова година, прошепна Елина. Ще отвориш ли шампанското?
Разбира се!
Отворих бутилката, наляхме по чаша, а отвън избухнаха фойерверки.
Казват, че както посрещнеш Нова година, така ще ти върви. Вярвам, че Мъци вече винаги ще бъде с нас. А може би… и с нашето бъдещо дете. Понякога съдбата връща изгубеното, когато най-малко очакваш. Тази зима разбрах, че домът е там, където има обич и прошка.