Пътуване към щастието: Ново начало за двама влюбени
Днес, докато седях в автобуса, пътуваща към Костадин, съпруга ми, усещах, че почти летя от дълго чакано щастие. Най-накрая синът ми, Божидар, завърши гимназията и беше приет в Софийския университет. След толкова години на компромиси, аз и Костадин можехме да бъдем заедно.
В онази сутрин изпратих Божидар на влака за столицата, а буквално час по-късно си купих билет до Пловдив, където ме чакаше Костадин. Бракът ни е едва от две години, но се познаваме, сякаш сме били част от живота на другия винаги.
Връзката ни никога не е била лесна. Започнахме трудно, преодоляхме много, но съдбата все пак ни беше събрала. Аз вярвах в това, макар някои неща да не са се подреждали винаги.
Запознахме се преди осем години. Тогава още болях от развода с първия ми съпруг, Димитър, и дълго време държах хората на разстояние. Костадин бе първият мъж, когото позволих да се доближи. Дори с него, първите ни месеци бяха пълни с мои съмнения и резерви. Той трябваше да ми доказва, че не е като Димитър.
Срещахме се близо шест месеца, докато взехме решението да заживеем заедно. Костадин се премести при мен при нас, защото в неговата малка гарсониера всички щяхме да се задушим. Божидар беше на десет тогава добро дете, но приемаше трудно присъствието на новия ми партньор.
Три години по-късно, Костадин започна да говори за сватба. Аз не споделях възторга му. Не виждах смисъл документите не пазеха никого от лъжи и измами, а аз бях щастлива така.
В началото Костадин разбираше позицията ми, но постепенно започна да усеща, че иска повече от нашето заедно. В крайна сметка ми постави ултиматум: или се женим, или всичко приключва.
Не ми хареса неговото настоятелство и реших, че най-добре е да се разделим. Така и стана половин година всеки беше по своя път.
През тези месеци Костадин се премести във Варна, където приятел му предложи добра работа. Връщаше се рядко веднъж на месец, най-често за да види родителите си. Така, в една от тези кратки визити, пак ме срещна.
Аз бях в парка уж безгрижна, щастлива, докато погледите ни се кръстосаха. Изведнъж усетих, че сърцето ми се сви, а в очите ми запламтя стари чувства. Той разчете всичко в погледа ми. Не можех да крия, че още го обичам.
Възобновихме връзката, този път от разстояние. Аз го посещавах във Варна, той идваше при мен в Пловдив планирани, редки срещи, които винаги носеха топлина и страст.
Виждахме се веднъж месечно, понякога два и повече пъти, ако успеехме. Костадин скоро купи двустаен апартамент на кредит, канеше ме да се преместя при него. Желанието ми беше голямо, но не можех да извърша такава рязка промяна Божидар беше тийнейджър, нуждаеше се от мен. А майка ми, Стефка, боледуваше и имаше нужда от грижи. Две години се борих за нея, докато лекарят радостно заяви Ще живеете! и я изписа.
Стефка вече не ме държеше до себе си, но Божидар влезе в горните класове и не искаше да сменя училището изрично ме помоли да останем до завършването му. Направих компромис.
Лятото преди десети клас се омъжихме с Костадин. Гледайки щастливите му очи, съжалявах само, че не се съгласих по-рано чисто женско инатене, какво да се прави?
Живеехме като уикенд семейство разстоянието не ни сплотяваше, но все пак се чувствахме близки. Сега, когато Божидар бе приет студент, изпитах заслужена гордост като майка и почувствах, че и моя личен живот може да тръгне напред.
Не казах на Костадин, че ще се преместя при него реших да го изненадам. Той подозираше, но не знаеше точната дата.
Стегнах куфара, качих се на автобуса и тръгнах към новия си дом. Мечтаех този ден да остане най-красивият спомен за него виждах себе си в красива дантелена нощница, разпиляваща розови листа на чистото легло, подготвяща домашна баница и чакаща любимия от работа.
Мечтаех за тези дребни радости, докато автобусът ме носеше напред. Бях убедена, че Костадин ще бъде на седмото небе… Но вместо това, съдбата ми беше приготвила изненада.
Отворих вратата с моята ключ, а пред мен стоеше младо момиче с огнено-червена коса и искрящи сини очи.
Коя си ти? попитах я.
Аз съм Велина… Извинявай, сигурно ти си Милена. Тръгвам веднага!
Какво значи тръгваш? Коя си? гневът ми растеше.
Моля те, не се ядосвай. Аз съм приятелката на твоя съпруг.
Какво?! Приятелка на Костадин?! думите ме замразиха.
Затворих тихо вратата зад себе си оставяйки зад гърба всичко, което мислех, че принадлежеше на мен. Знаех, че е време да поема по нов, свой път.
