Двадесет години без подаръци за нея: хармонично съжителство
Казвам се Симеон Георгиев и вече двадесет години съм женен за Милена. Може и да прозвучи чудно, но през цялото това време не ѝ бях подарявал нищо. Не е, че съм скъперник просто така се случи. С Милена всичко стана много бързо запознахме се, след месец вече бяхме женени.
И докато излизахме, никога нямаше подаръци. Отивах при нея в малкото село, където живееше със семейството си, подсвирквах ѝ под прозореца. Тя изскачаше, и двамата сядахме на пейката пред двора, едва си разменяхме няколко думи до полунощ.
Първата целувка ѝ “откраднах” на деня на годежа. После дойде сватбата, ежедневието, трудностите. Доказах се като добър стопанин свиневъдството ми потръгна. Милена беше неуморна градината ни караше съседките да завиждат. После се родиха децата, памперси, роклички с дантели, детски болежки Подаръци? Не оставаше време да се сетя. Празниците отбелязвахме скромно, с добра трапеза и близки хора. Така си вървеше животът тихо, трудолюбиво, но спокойно.
Един ден, преди Осми март, тръгнах на пазара с комшията, да продавам картофи и сланина. Бях изпразнил зимника, отсял картофите, и реших да продам излишната сланина, преди да колим новото прасе. На пазара беше приятно хладно, а въздухът ухаеше на пролет. За чудо, всичко се продаде на мига. Сланината разграбиха, а картофите хората вземаха като топъл хляб. Браво, си казах, доволен. Милена ще се зарадва.
Наредих останалите чували в багажника на колата на комшията и се запътих за покупки. Милена ми беше написала списък. По навик първо седнах в кръчмата да полея добрата търговия. Не съм пияница, но вярвам, че ако не почерпиш, късметът ще ти избяга. След една чаша вино се разходих по главната, заглеждах витрините и тълпата.
Тъкмо се чудех откъде да купя боба, когато почти се блъснах в сценка. Пред един бутиков магазин младо семейство разглеждаше изложена рокля. Момичето, свежо като утринна роза, не спираше да дърдори:
Ела де, Сияна, ще стоим ли още пред витрината?
Гледай, Никола, много е красива! Представяш ли си ме с такава?
Айде бе, Сияна, само плат и копчета
Глупчо! Това е последният писък на модата! Купи ми я за Осми март?
Знаеш, че сме на края на парите Ще я купя и ще ядем леща цял месец.
Ще се справим, мило! Много я искам. Вече една година сме женени, а ти не си ми подарявал нищо, дори по Коледа!
Ти ме побъркваш
Обичам те, Никола прошепна тя, целуна го нежно и го поведе вътре.
Момчето улови погледа ми, вдигна рамене и се усмихна като да каже: Жените, какво да ги правиш След минута излязоха Сияна сияеше, прегърнала новата придобивка. Замислих се, загледан във витрината. Роклята беше семпла, с цветя напомни ми за една, която Милена носеше, когато бяхме гаджета и се мотахме по пейките. Неочаквано нещо ме дръпна назад носталгия по младостта? Или споменът за това, което някога бяхме? Никога не съм подарявал нищо на Милена. Все се оправдавах с работа и грижи. Но този младеж би си броил и последния лев, само за да я зарадва. Заради любов. А аз Обичам ли Милена? Преди сватбата мислех така. После всичко потъна в рутина. Живот труд, без спомени Мамино злато, каква мизерна радост!
Завидях им, признавам си. Исках и аз да изпитам такъв трепет.
Влязох смело в магазина. Продавачката, млада и усмихната, ме посрещна:
Мога ли да Ви помогна?
Дай ми онази рокля от витрината.
Отличен избор! Прясна е колекция, чиста коприна, винтидж стил. Дъщеря ви ще е много щастлива.
Не е за дъщеря ми, а за жена ми! измърморих.
Голям късмет е тя! разпърха се продавачката и почна да опакова.
Когато ми каза цената, направо се задъхах. За мен това си беше цяла заплата.
Е как тъй толкова скъпо? измрънках.
Дизайнерска рокля е, господине обясни тя внимателно.
Поколебах се. Но си представих усмивката на Сияна и се реших.
Взимам я.
Бройках левчетата и си тръгнах със самочувствие. Комшията вече ме чакаше. На връщане се смеехме всеки доволен от печалбите.
А ти какъв оборот направи?
Защо, да не ми броиш парите? изръмжах, раздразнен без да знам защо.
Спокойно, бе човек опули се той.
Като се прибрахме, Милена още беше на стопанството. Справих се с животните, изчистих обора, нахраних прасетата. Въпреки добрия си жест, вътрешно ме гризеше неясно притеснение. Повдигнах рамене и се прибрах, сипах си едно винце, после още едно. Олекна ми.
Затръшна се входната врата Милена влезе, уморена както винаги.
Ти си тук? Как мина пазарът?
Добре беше, ето парите.
Тя ги преброи внимателно.
Не стигат ти да не си ги профукал по кръчмите?
Не, просто останалите са тук, в торбата.
Милена извади роклята, озадачена.
За кого е тая? За Калина? Голяма ѝ е. Губи ни парите, Симеоне
За теб е едва продумах. За Осми март.
Настъпи тишина.
За мен ли? невярващо попита тя. Наистина ли?
Да, за теб за коя друга? посмелях и си отдъхнах, че няма да ми се кара.
Вместо това Милена се разплака и избяга в спалнята. След десетина минути се върна, очите ѝ бяха почервенели.
Не ми става вече. Напълняла съм.
Как така? сепнах се. Помня, като носеше такава, когато се срещахме
Горкичкият ми въздъхна през сълзи и смях. Двадесет години, Симеоне! Всичко се мени.
Гледах я в очите.
Като видях тия цветя, се сетих Ами ако след всичките тези години най-хубавият подарък не е роклята, а това да се намерим отново както в първия ден?
Научих, че понякога единственото, което е нужно в брака, е не жест, а спомена и искреното желание да започнеш отново да обичаш.
Двадесет години без подарък за нея: хармонично съжителство в българското село
