Защо ровиш в лаптопа ми? Мистерия пред лицето на непознатия поглед
Какво търсиш в лаптопа ми?! изкрещява Алексей, извисявайки се над Йоана. Никога не го е виждала такъв…
Йоана се връща от училище и още във входа усеща тежката миризма на ракия. От хола идва шумна врява. Баща ѝ пак е пил. Момичето директно влиза в кухнята.
Майка ѝ стои до мивката и бели картофи. Щом долавя стъпките ѝ, се обръща. Йоана веднага забелязва подутото, зачервено лице.
Мамо, хайде да си тръгнем от тук. Докога ще търпим това? Един ден ще те убие! казва Йоана ядосано.
Къде да отидем? Кой ще ни приеме? Пари за наем нямаме. Не се плаши, няма да ме убие. Страхливец е. Само у дома си позволява ръцете.
На следващата сутрин Йоана се събужда от странни звуци. Отива до кухнята. Баща ѝ стои пред котлона, с наклонена назад глава, пие директно от чайника. Йоана го гледа втренчено, следи как адамовата му ябълка се движи нагоре-надолу. Чува как течността минава през гърлото му, с познатия звук от ракия. Дано се задави! Господи, моля те, нека се задави!, мисли с ярост.
Но баща ѝ не се задавя. Оставя чайника, въздъхва доволно, поглежда я с кървясали, подпухнали очи и минава покрай нея към банята.
Йоана се изкривява от отвращение, мислейки си, че майка ѝ пак ще долее вода в чайника, без да го измие от слюнките и мириса на баща ѝ. Грабва чайника и го търка дълго с четката, обещавайки си да не пие от него, без да го чисти първо.
Зимната ваканция Йоана прекарва на тридневна екскурзия с класа в Пловдив. Щом се връща, заварва майка си в болницата.
Той ли те удари? пита рязко, като вижда превързаната глава на майка си.
Не, Йоанке. Подхлъзнах се на леда.
Но Йоана знае, че лъже.
Заради честите удари по главата, майка ѝ е с високо кръвно. Шест месеца след това получава инсулт и умира. Бащата плаче с алкохолни сълзи на възпоменанията, ту с чувство на вина за любимата си Силвия, ту с обиди към нея за същото.
Казва на Йоана, че е същата като майка си, заплашва я, че ако и тя тръгне да го напуска, ще я убие. Йоана чака деня, в който ще завърши гимназията. Не отива на абитуриентския бал. На следващия ден тайно взима дипломата си от канцеларията. Докато баща ѝ е на работа, тя събира вещите си и напуска дома.
Баща ѝ ѝ дава пари за храна, а Йоана заделя част от тях настрана. Понякога дори взема от джоба му, докато спи. Парите не са много, но ѝ стигат за кратко. Отдавна е решила, че трябва да замине, да работи, а може да учи и задочно. Храна си купува, както помни от майка ѝ.
Йоана не се страхува, че баща ѝ ще я търси. Всички в квартала знаят навиците му никой няма да помогне да я намери. Отива в голям град, наема евтина стая в края на София и започва работа във Fast-Food. Дадоха ѝ медицинско досие, хранеше се безплатно…
Кандидатства задочно в професионално училище, специалност счетоводство. Като разбраха, че учи да става счетоводител, я сложиха на касата.
Момчетата започват да я ухажват. Всички в началото са мили и нежни, а после тръгват да пият или изневеряват. Не знам кое е по-лошото. Не се оставяй да те залъгват с красиви думи, чедо. Бъди внимателна. И аз бях хубава някога. Баща ти не пиеше, когато се запознахме. Обичахме се. Къде изчезна всичко? Какво му стана?, често казваше майка ѝ.
Йоана си спомня думите ѝ и не отвръща на ухажванията. Виждала е живота на родителите си.
В деня на заплата майка ѝ отиваше в магазина и купуваше всичко необходимо повече макарони, захар, ориз, консерви, да има за дълго. Бащата изхарчваше парите за ракия, но у дома винаги имаше нещо за ядене, макар и еднообразно и просто. Сега Йоана прави същото.
Връща се към квартирата с тежък пазарен плик, който ѝ къса ръцете. Отпред идва момче, втренчено в телефона. Йоана се надява да я види и да я заобиколи, но той се удря в нея.
Извинявай казва, вдигайки поглед от дисплея.
Йоана иска да отговори остро, но вижда искрените очи на симпатичното момче и се засрамва.
Нищо, и аз не бях внимателна казва, усмихвайки се.
Момчето предлага да помогне. Йоана се колебае, но му подава торбата. Не може да е лош човек с такава лъчезарна усмивка. Запознават се. Алексей ѝ помага с торбата до дома, но Йоана не позволява да я изпрати до вратата.
На следващия ден момчето идва във Fast-Food. Казва, че случайно е влезнал, но Йоана е сигурна, че не е така. Започват да се виждат.
Алексей признава открито, че е разведен, че има малка дъщеря, която обича. Оставил апартамента на бившата си жена, а сега живее при приятел. Казва, че се е оженил прибързано.
Просто не си пасвахме. Нямахме нищо общо. Понякога дни наред не си казвахме ни дума.
Често разказва за дъщеря си и Йоана започва да вярва, че може да има доверие на човек, който обича детето си. След месец Алексей предлага да заживеят заедно.
Хайде да си намерим по-хубав апартамент, по-близо до центъра. По-лесно е, когато сме заедно.
Йоана се съгласява. Лети от щастие. Ще има истинско семейство. Наемат просторен апартамент, празнуват скромно началото на общия си живот. За бъдещето, за сватба Йоана не мечтае. Алексей говори за деца, че трябва да имат поне две момче и момиче. И Йоана вярва, че ще е така.
Алексей плаща наема за два месеца напред. На третия месец, с виновен тон, Йоана за последен път поглежда апартамента, в който е мислела, че ще намери щастие, след което затваря вратата твърдо, шепнейки обещание към сина си, който лежи в кувьоз: Ще се оправим, миличък, ще бъдем далеч от всичко това.Сгушена до прозореца в болничната стая, Йоана наблюдава как над града проблясват първите утринни лъчи. Телефонът ѝ мълчи. Алексей не се обади, но това вече не я боли така остро. Тя стиска здраво синия бонбонен чорап на бебето и се усмихва през сълзи на малкото вързопче в кувьоза нейното дете, нейната надежда.
В съседното легло друга млада майка тихо пее на бебето си. В болничната тишина се ражда обещание нищо вече няма да бъде същото, но тя иска този път да върви смело, без да се страхува. Спомня си майка си, крехка и силна, с онзи топъл поглед, когато я прегръщаше като малка: “Бъди силна, чедо. Светът не чака, но ти винаги можеш да започнеш отначало.”
В този миг сестрата отваря вратата: Готова ли сте да го прегърнете? Йоана изтрива сълзите си, изправя глава и за първи път докосва сина си леко, но сигурно. Кожата му е топла и жива, а пръстчетата му обгръщат нейния палец с неочаквана сила. Усмихва се. Вече няма какво да губи тук и сега започва истинският ѝ живот.
През прозореца зимната светлина пада като обещание. Ще се оправим, нашепва тя, силна като никога досега. И знае този път никой няма да ѝ го отнеме.
