Таксито спря до входа на дискотека, която в тъмнината светеше и блестеше с цветни лампи. Радослава отвори вратата, излезе и се обърна да благодари на шофьора. Носеше стегнати дънки и къс топик, който подчертаваше фигурата й. Тя не обичаше токчета на висок ток и винаги избираше спортни обувки. Дори този път не се преструва, въпреки че приятелката й я молеше да облече сандали и вечерна рокля.
Вътре беше пълно с млади хора, а музиката гръмтеше, макар че отвън почти не се чуваше.
Здрасти, приятелко! Каменият, която празнуваше рожден ден, я прегърна силно. Готова ли си за поздравления и подаръци? заяви тя, усмихната, вече подритвайки на такта.
Камения обичаше да е в центъра на вниманието и шумните компании, за разлика от Радослава. Гостенката се чувстваше неудобно сред блясъка и хората, чиито лица едва се различаваха в полумрака. Предпочиташе да прекарат време само две в уютно кафене или у дома, гледайки филм, но сега беше длъжна да бъде тук и да се усмихва. Понякога приятелството изисква жертви.
Ще те запозная с някои яки момчета! Камения я хвана за ръка и я влачи към бара.
До него стояха два високи младежа, които обсъждаха нещо, смеейки се. По-високият, тъмнокос, се обърна и каза с приятен, дълбок глас:
Здрасти! Аз съм Борис. А това е брат ми, Пламен.
Радослава усети как сърцето й заби по-бързо. Погледът му, тъмен и проникващ, я проряза като нож, и за миг й се стори, че в залата са само двамата.
Много се радвам да те запозная. Ти си като лъч светлина в това тъмно царство. Борис се усмихна, а тя се засмя в отговор.
Благодаря за хубавите думи! Мисля, че ще се сприятелим.
В това нямам съмнение! Ще видиш, Радослава, той ще те подлуди и ще те накара да се влюбиш! за шега добави Пламен и допи коктейла си.
Вечерта, изпълнена с музика, смях, танци и звън на чаши, мина бързо. Борис се оказа галантен кавалер и я изпрати до самата й врата. По пътя се смееха и разговаряха сякаш се познават от години.
Късно е вече. Благодаря за прекрасната вечер! каза Радослава, след което между тях зависна неловко мълчание.
Наистина се радвах, че се запознахме! Ти си невероятна! Мога ли да ти се обадя утре? попита Борис, леко смутен.
Ще чакам нетърпеливо! отвърна тя, целуна го в бузата и изчезна зад вратата.
Беше дълбока нощ, родителите й вече спеше, въпреки че не бяха свикнали тя да се прибира късно. Тихо се промъкна в стаята си, притисна се под одеялото, но не можеше да заспи пред очите й стоеше образът на Борис и неговата усмивка.
…Сутринта се събуди, отиде на кухнята и осъзна, че не спира да се усмихва. В гърдите й бушеше топлина, а в корема сякаш танцуваха пеперуди.
Влюбих се… прошепна и се засмя сама на себе си.
Прекараха уикенда в ежедневни задължения, а късно следобед се срещна с Камения в любимото си кафе. Говореха за вчерашната вечер, споделяха впечатления.
Видях как те гледаше! Скоро ще празнуваме сватба! кимна Камения.
Струва ми се, че за първи път истински съм влюбена… призна Радослава, свеждайки очи.
Струва ти се? Да ти кажа, ти си капнала над уши, глупачко! засмя се приятелката й.
Камения винаги беше популярна сред момчетата, но нито една връзка не я задържаше дълго. За нея всеки роман беше приключение. Радослава беше точно обратното, но това не пречеше на приятелството им.
Минали понеделник, вторник, дойде сряда, но обаждането не дойде. Тя проверяваше телефона си всеки двайсет минути, но беше разочарована.
Забрави ли? Или пък се отказа? Или се появи някоя друга? стотици мисли прелитаха през главата й.
След последната лекция тя изтича от университета и го видя Борис, държащ огромен букет. Изпита радост, гняв и облекчение наведнъж.
Прости ми, моля те! Всичко се случи толкова внезапно! започна той.
В събота му се обади приятел, чиято кола беше се счупила по пътя. Опитите да я оправят отнеха часове, а после и батериите на телефоните им свършиха.
Е, така ли просто?! А аз си измислих десет версии защо изчезна! засмя се тя.
Ще си изкупя вината! Вечерта те каня в ресторант! предложи той галантно и я качи в колата си.
След два месеца вече не бяха по един момент. Борис обичаше нежния й смях, а тя се чувстваше сигурна до него. Обичаха кино, разходки през нощта, когато градът замлъкваше.
Здрасти, Ради! Можеш ли да ми помогнеш с нещо важно? Пламен звънна, гласът му се трепереше. Реших да направя предложение на Камения! Искам да избера пръстен и букет. Ти си най-добрата й приятелка помогни ми!
Разбира се! Браво, че реши! отвърна тя с искрена радость.
Срещнаха се пред златарски магазин, прегледаха пръстени и избраха един с малки диамантени върхове и сърце в средата. После отидоха за цветя червени рози, класика. Пламен светеше от щастие, но беше нервен.
Не се притеснявай! Гледай й в очите, кажи, че я обичаш и поискай ръката й! подкрепи го Радослава и го прегърна.
…Но Борис не дойде в уговорения час. Късно вечерта дойде съобщение. Прочете го веднъж, дваж буквите се размиваха.
Сбогом, спектакълът свърши! Не звъни и не ме търси! сълзи изпълниха очите й.
Опитваше се да го намери, но телефонът му беше изключен. Нощта беше безкрайна. Разговорът с Камения не помогна тя не знаеше нищо. Пламен беше в командировка.
След няколко дни се почувства зле. Лекарят потвърди тя беше бременна в четвъртата седмица.
Съзнаваш ли се? Как ни изплаши! Камения беше до леглото й.
Вратата се отвори Борис влезе с розови рози, а зад него Пламен с контузия под окото.
Аз съм идиот, ревнив глупак! Когато те видях да целуваш брат ми, полудях! обясняваше Борис.
Разбрахме се, макар и с трудна размяна на мнения! добави Пламен, усмихнат.
Не трябва да се тревожиш! Отсега ще съм до теб! Малкото трябва да се роди здраво! шепнеше й любимият й човек.
…Любовта не винаги е безоблачна. Ревността ражда съмнение, което разяжда. Пазете сърцата на тези, които обичате.
