Сутринта нейният куфар стоеше в коридора.
Даниела започна Георги.
Не трябва, го пресече тя. Ти взе решение и направи избора си. А сега аз правя своя.
Вратата се затвори със звук. Георги остана сам.
Георги седеше на кухненската маса и безразборно бодеше с вилицата изстиналата бобена чорба. Половина седем. Даниела закъсняваше вече час и половина.
Телевизорът в ъгъя мърмореше за нов политически скандал, но той не го слушаше.
Погледът му плъзгаше по познатите детайли: жълтите пердета с рози, които Даниела беше закачила преди пет години, неговите халки до хладилника, нейната плетена пуловер на стола.
Всичко беше на мястото си. Освен стопанката.
Вратата към коридора щракна. Най-после.
Гошо, моля те, извинявай! чу се уморен глас. На баща ми му стана зле, викахме линейка.
Георги се намръщи. Пак тия стари хора.
Даниела се втурна в кухнята захвърлена, с червени от сълзи очи.
Какво му стана? попита той, без да вдига очи от чинията.
Кръвното му се вдигна. Лекарят каза, че трябва да се следи постоянно Даниела се плюсна на стола срещу него. Майка ми се изгуби, не знаеше какво да прави.
Те нямат ли телефон? Сами не могат ли да викат линейка?
Даниела се сепна, сякаш я беше ударил.
Гошо, те са над седемдесет. Уплашиха се. И те са моето семейство
А аз какво, не съм ли ти семейство? Георги остави вилицата и я погледна. В къщи никой няма, вечерята е студена. Аз дойдох от работа, а ти
Съжалявам, прошепна тя и се протегна към печката. Сега ще затопля.
Но дразнението вече се разливаше като топла вълна. Преди тя го посрещаше на вратата. Подаваше му халки, питаше за деня. А сега само родителите.
Даниела мълчаливо месеше нещо на печката. Раменете й бяха отпуснати, ръцете й трепереха, докато преместваше тенджерите.
Георги гледаше потилника й и си спомняше как преди тя се обръщаше към него с усмивка. Кога беше това? Преди месец? Два?
Знаеш ли, каза той по-меко, може би наистина им трябва помощник? Пенсиите им са сносни.
Даниела замръзна с черпака в ръка.
Какви сносни? Гошо, на баща ми пенсията е четиристотин лева, на майка ми триста. От тях почти половина отиват за лекарства и сметки.
Как триста? учуди се Георги. Тя цял живот работи.
Учителка в селско училище. Даниела се обърна към него. Гошо, ти знаеш това.
Той не знаеше. Никога не се бе интересувал от парите на тъста и тъща си.
Неговите родители починаха преди десет години, оставяйки му едностаен апартамент, който той продаде веднага. А с нейните виждаше само по празници.
Тогава нека наемат помощник почасово, предложи Георги. За чистене, готвене.
С какво да наемат? гласът й зазвънтя. Чу ли какво ти казах? Седемстотин лева на двама!
Георги сви рамене. Никога не му бе стигало умът да пресмята чужди разходи. При тях всичко беше наред неговата заплата като инженер плюс нейните частни уроци по английски. Живееха спокойно, без излишни разходи, но и без лишения.
През прозореца падаше мрак. Даниела сложи пред него затоплена чиния и седна до него. Тя не вечеря само подпря бузата с ръка и гледаше в масата.
Даниелка, повика той. Не ми пречи да помагам. Но разбираш не може да изоставиш семейството.
Кое семейство? тя вдигна очи към него. Ние с теб сме ли семейство?
Въпросът остана да виси във въздуха.
Георги дъвчеше боба и мислеше. Семейство Да, сигурно. Макар че нямаха деца. Той остави вилицата бавно, погледна я и каза:
Да, ние сме семейство. Но не знам дали знам как да го бъда.
Даниела не отговори. Само стана, събра чиниите и ги сложи в мивката.
След малко чу шум от течаща вода, после тишина.
Георги седя още дълго, докато навън премине първият утринен автобус.
Когато най-сетне влезе в стаята, леглото беше вече заеха. Само една възглавница лежеше на пода.
Той я вдигна, помири солта по нея и я остави внимателно на мястото й.
Вратата към коридора отново беше затворена.
