**Без труд няма радост**
Как успя да се забъркаш в тази каша, глупавице? Кой ще те иска сега с дете в корема? И как смяташ да го отгледаш? Не разчитай на мен. Аз те отгледах, а сега и твоето дете ли? Нямам нужда от теб тук. Свивай багажа и махай се от къщи!
Радка слушаше мълчалива, сведена глава. Последната й надежда, че леля Мария ще я остави да остане, дори докато намери работа, изчезна пред очите й.
Само майка ми да беше жива
Радка не познаваше баща си, а майка й беше удавена от пиян шофьор на пешеходна пътека преди петнадесет години. Социалните служби тъкмо щяха да изпратят малкото момиче в сиропиталище, когато една далечна роднина, братовчедка на майка й, неочаквано се появи и я взе при себе си. Стабилната й работа и собствена къща улесниха попечителството.
Леля Мария живееше в покрайнините на южен граничен град, буен и жежък през лятото, дъждовен през зимата. Радка винаги беше нахранена, облечена според сезона и свикнала на упорита работа. С къща, двор и малко животни винаги имаше какво да се върши. Може би й лишеше майчината топлина и грижа, но кой го е грижа за това?
Радка се справяше добре в училище и след завършването си отиде в педагогическия колеж. Безгрижните студентски години минаха бързо, а сега всичко беше свършено, изпитите дадени, и тя се върна в града, който беше станал нейният роден. Но това завръщане не беше радостно.
След яростната си избухвачка леля Мария най-накрая се успокои малко.
Стига вече, махай се от очите ми. Не искам да те виждам тук.
Моля те, лельо Марийко, мога ли само
Не, казах всичко!
Радка безмълвно взе куфара си и излезе на улицата. Представяше ли си, че ще се върне така? Унижена, отхвърлена и бременна въпреки че още в началото но Радка реши да признае, че е бременна. Не можеше и не искаше да го крие повече.
Трябваше да намери някакво жилище. Вървеше и вървеше, заглъхнала в мислите си, без да обръщата внимание на околния свят.
Беше средата на лятото на юг. Ябълки и круши узряваха в градините, кайсиите светеха в златни нюанси. Гроздето висеше в тежки гроздове от многобройните перголи, а тъмносините сливи се криеха под листата. Въздухът беше изпълнен с аромат на сладко, печено месо и пресно изпечен хляб от къщите. Беше много горещо и на Радка й се пиеше. Приближи се до една порта и се обърна към жена, която стоеше до лятната кухня.
Леля, бих ли могла да пия малко вода?
Пенка, крехка жена на петдесетина, се обърна към гласа. Влизай, ако си с чисти помисли.
Потопи чаша в кофа с вода и я подаде на момичето, което седна уморено на пейката и жадно пи.
Мога ли да постоя малко тук? Толкова е горещо.
Разбира се, миличка. От къде си? Виждам, че имаш куфар.
Тъкмо завърших колеж, надявам се да намеря работа като учителка. Но нямам къде да живея. Нямате ли някой познат, който да дава стая под наем?
Пенка наблюдаваше момичето внимателно спретнато, но изглеждаше уморено, сякаш обременено от тежки мисли.
Можеш да останеш при мен. Ще е по-весело. Няма да ти взимам много наем, но трябва да обещаеш да плащаш навреме. Ако се съгласиш, ще ти покажа стаята.
Перспективата за наемател зарадва Пенка допълнителните пари винаги са полезни, особено в малък град като техния, далеч от големите центрове. Синът й живееше далеч и рядко я посещаваше, така че щеше да е хубаво да има компания по време на дългите зимни вечери.
Радка, едва повярваща на внезапния си късмет, побърза след стопанката си. Стаята беше малка, но чиста, с прозорец към градината, където магнолията хвърляше сянка върху перваза. Радка остави куфара до стената и седна на ръба на леглото, усещайки как първият спокоен въздух в дробовете ѝ след дни на трескав страх. Пенка й донесе чаша студен чай и каза тихо: Ще се оправиш. Тук ще те пазят. В градината зареяката запя, а Радка притисна ръка към корема си за първи път от седмици усети нещо като надежда.
