Ангелът, който тежеше сто кила и миришеше на евтино кафе
В стаята за игри на детското онкологично отделение цареше тишина, нарушавана само от шумоленето на листове и скриптенето на флумастери. Това беше тишина от специален вид крехка като ледена коричка на езеро. Имаше в нея някаква зряла съсредоточеност, странна за деца, които още не бяха навършили десет. Задачата беше проста: да нарисуват Ангел-Пазител. Децата се стараеха от сърце.
За Ирена, младата доброволка, този ден беше изпитание. Бе свикнала да вижда красивите ангели по стенописите на църквите ефирни младежи със златни къдрици и очи, сини като небето. Вървеше между детските масички, въодушевена: при Васко ангелът държеше огромен меч, при Десислава крилата бяха меки като пух. Всичко изглеждаше по каноните, трогателно и леко еднакво.
И тогава стигна до Магдалена.
Магдалена беше на седем години. Главичката ѝ беше съвсем гладка от химиотерапията, а кожата ѝ прозрачна като цигарена хартия. Тя рисуваше съсредоточено, изплезила връхче на езика.
Ирена надникна зад рамото ѝ и едва потисна удивлението си.
На листа, вместо класически ангел, имаше нещо съвсем различно. Огромен мъж, заел почти цялата страница. Без крила, но с внушително шкембе, притиснато от бяла престилка, плешива глава, напомняща картоф, и големи, криви очила, кацнали като копче на носа.
Магдалено прошепна Ирена внимателно, клякайки до нея. Кой е това? Та рисуваме ангел.
Това е ангел кимна уверено момиченцето, без да спира да оцветява шкембето с бял пастел.
Ама доста е особeн. Няма крила и е доста едър, а?
Има крила категорично каза Магдалена. Но ги е скрил под престилката. Иначе ще се изцапат. Тук е доста мръсно понякога.
Ирена се усмихна снизходително. Детското въображение светът им е учудващо различен.
В отделението често се чуваше тежко, хрипкаво дишане. Донасяше се откъм коридора, като че идваше влак. Шляп, шляп тежки стъпки, от които дори мокетът потрепваше.
Вратата към стаята за игри с усилие се отвори. Влезе той.
Павел Павлов, завеждащ реанимацията. Огромен, с внушително шкембе, вечна тройна гуша и престилка, винаги разкопчана и очевидно по-малка от него. Лицето му, лъскаво от пот, беше с мрачен, сивкав тен. Очилата му със стари рогови рамки все се спускаха на върха на носа, а той ги повдигаше с уморен пръст. Миришеше на цигари, пот и силно, евтино кафе от автомата в коридора. Трети ден не бе излизал от отделението, дремеше на пружинен диван в дежурната.
За Ирена той беше просто изтощен, запуснат мъж, който отдавна трябваше да е в пенсия или поне под душа.
А, как са художниците? изръмжа с бас, който сякаш излизаше от дебелото му коремче. Още дишаме ли?
Дишаме, д-р Павлов! изпищя детски хор.
Павел мина между масите, подпирайки се на облегалките.
Спря при едно момче на системи. Сложи ограмната си длан на челото му.
Издържай, юнако прошепна. Резултатите дойдоха. Ще се справим!
После дойде при Магдалена. Очичките ѝ блеснаха, тя протегна ръце към този тежък, ухаещ на цигари човек.
Рисуваш ли нещо? попита той. А през дебелите стъкла Ирена внезапно видя не угаснали, а светли, неспали небесносини очи.
Тебе рисувам прошепна Магдалена.
Павлов се засмя провлачено, побутна очилата си.
Мене недей, хартията няма да издържи.
В този миг от коридора се чу аларма. Острият вой на медицинска техника.
Павел Павлов се промени мигновено сянка не остана от острият му дъх и тежките стъпки. С неочаквана за такъв гигант пъргавост, той се обърна и изхвръкна навън.
Седете мирно! изръмжа от вратата. Калина, комплектът за реанимация, бързо!
Ирена остана, стискайки ръце в себе си. Оттатък стената се чуваше суматоха, къси заповеди, звън на инструменти и неговият бас вече не добродушен, а стоманен.
Дишай! Хайде! Не ни оставяй! Дишай!
В този вик имаше всичко молба и заповед едновременно. Ирена затвори очи. Страхуваше се.
Минаха четиридесет минути. Безкрайни, протяжни, лепкави като дъвка. В стаята беше гробна тишина. Децата не рисуваха, гледаха само вратата.
Вратата се отвори. Павел Павлов влезе, държейки се за касата. Беше вир-вода, престилката му потъмняла от пот, на ръкава петно кръв. Свали очилата и изтри уморено очи, размазвайки изтощението върху лицето си. После се строполи с пъшкане на едно малко детско столче, което изскърца жално под тежестта му.
Успяхме изстена на празното. Заспива
Ирена го погледна. И някак, сякаш някой махна мъглата от очите ѝ, разбра.
Погледна към рисунката на Магдалена. Онзи тромав, закръглен човек. После пак към истинския Павел Павлов.
Вече не видя мазнина или пот. Видя маса. Огромна, сигурна маса от доброта котва, която пази тези крехки детски души да не се изтръгнат от земята, когато им се иска да политнат. Ангелът със златните крила би бил безполезен тук прекалено лек, би полетял с тях.
Тук трябваше точно такъв тежък, масивен, ухаещ на земя и кафе, с големи ръце, които улавят бягащия живот и прошепват: Няма да пусна.
Лъскавата му гола глава проблясваше под лампата като ореол. Но не златен, а работнически, мокър от напрежение.
Магдалена тихо слезе от стола и отиде до лекаря, който седеше с наведена глава. Прегърна плътния му крак толкова достигаха ръцете ѝ.
Казах ви тихо каза тя, гледайки с очи, вече пораснали, към Ирена. Крие крилата си. За да не ни духа на студено.
Павел Павлов положи тежка длан на голата ѝ глава.
Пръстите му трепереха.
Издържайте, милички прошепна. Още малко
Ирена се обърна към прозореца, защото вече не можеше да гледа.
Сълзите, от които най-много се плашеше, потекоха. Плачеше заради собствената си слепота. Беше търсила красивото в блясъка и изяществото, а Красотата беше пред нея седеше на счупено столче, бършеше пот с ръкав, тежка, неугледна и по-свята от всичко.
