**Днес започнах ново приключение.**
— Бабо, вие в друг отдел — усмихнаха се младите служители, поглеждайки новата колежка. Още не знаеха, че аз купих тяхната компания.
— До кого търсите? — хвърли момчето зад рецепцията, без да вдигне очи от телефона си.
Модерната му прическа и марковата му горница крещяха за собствена важност и пълна безразсъдност към света.
Цветана Иванова (Цецка) поправи скромната, но качествена чанта на рамото си. Умишлено беше облечена просто — невзрачна блуза, пола малко под коляното, удобни обувки без ток.
Бившият директор, Григор — сив и изморен от интриги човек, с когото завърши сделката — се усмихна, когато тя му разказа плана си.
— Троянски кон, Цветано Иваново — каза той с уважение. — Ще поглътнат стръвта, без да усетят куката. Няма да ви разпознаят… докато не е късно.
— Аз съм новата служителка. В документалния отдел — гласът ѝ бе спокоен, съзнателно лишен от властови нотки.
Момчето най-после вдигна очи. Опита я от глава до пети — от износените обувки до спретнатото сиво коса — и в погледа му проблясна открита, неприкрита насмешка. Дори не се опита да я скрие.
— А, да. Казаха, че ще дойде някой. Взехте ли картата от охраната?
— Да, ето я.
Той мързеливо посочи към турникета, сякаш указваше пътя на изгубена мравка.
— Вашето място е някъде там, в края на залата. Ще се оправите.
Цветана кивна. *”Ще се оправя”*, повтори си в мислите, преминавайки към шумния опенспейс, който бръмчеше като кошер.
Тя се бе оправяла цели четиридесет години от живота си. Оправяла се с почти фалиралия бизнес на съпруга си след внезапната му смърт, превръщайки го в печеливш.
Оправяла се със сложни инвестиции, които умножиха капитала ѝ. Оправяла се как да не полудее от самота в големия празен дом.
Купуването на тази просперираща, но (както усети) отвътре прогнила IT компания бе най-интересният ѝ „проект“ отдавна.
Масата ѝ се оказа в самия край, до архива. Стара, с надраскан ламинат и скърцащ стол, приличаше на остров от миналото сред океана от лъскави технологии.
— Оправяте ли се? — прозвуча сладникав глас. Пред нея стоеха Елена, ръководителката на маркетинга, в безупречно изгладен костюм цвет слонова кост.
От нея миришеше на скъпи парфюми и успех.
— Опитвам се — отвърна Цветана с кротка усмивка.
— Трябва да подредите договорите по проект “Орел” за миналата година. В архива са. Не мисля, че е трудно. — Гласът ѝ беше снизходителен, сякаш даваше задача на някой с ограничени възможности.
Елена я погледна така, както гледат любопитна фосилна находка. Когато си тръгна, чу тънък смях зад гърба си:
— Нашият HR направо е откачил. Скоро ще наемат и динозаври.
Цветана се престори, че не чу. Трябваше да огледа терена.
Отиде в разработките, спря се до стъклената зала за срещи, където няколко момчета горяхо обсъждаха нещо.
— Жено, търсите ли нещо? — обърна се към нея висок мъж, излизайки от масата.
Калин, водещ разработчик. Бъдещата звезда на компанията — както беше написано в неговото досие. Което очевидно бе написал сам.
— Да, търся архива.
Той се усмихна и се обърна към колегите си, които наблюдаваха сцената като безплатно шоу.
— Бабо, на вас ви трябва друг отдел. Архивът е там — неопределено махна към нейната маса. — Ние се занимаваме с истинска работа. Такава, която дори не ви е снила.
Групата зад гърба му се подсмихна. Цветана усети как в гърдите ѝ се надига студен, спокоен гняв.
Гледаше самодоволните им лица, скъпия часовник на Калин. Всичко купено с нейните пари.
— Благодаря — отвърна тя равнодушно. — Сега знам точно къде да отида.
Архивът се оказа малка, задушна стая без прозорци. Цветана започна работа. Папката “Орел” се откри бързо.
Преглеждаше документите методично. Договори, приложения, актове. На пръв поглед всичко изглеждаше перфектно. Но опитният ѝ поглед засече детайли. Сумите в актовете за доставчика “Кибер-Решения” бяха закръглени до цели хиляди — признак или на мързел, или на опит за прикриване на истинските суми.
Формулировките бяха мъгливи: “консултантски услуги”, “аналитична подкрепа”, “оптимизация на процеси”. Класически схеми за източване, познати още от деветдесетте.
След няколко часа вратата скърца. В прага се появи момиче с уплашени очи.
— Добър ден. Аз съм Ралица, от счетоводството. Елена каза, че сте тук… Сигурно ви е трудно без достъп до системата? Мога да ви покажа.
В гласа ѝ нямаше и следа от снизхождение.
— Благодаря, Ралице. Ще бъде много любезно.
— Няма защо. Просто те… не винаги разбират, че не всички са се родили с таблет в ръка — замълви Ралица, позачервявайки се.
Докато тя обясняваше интерфейса, Цветана си помисли, че дори в блатото има чисти извори.
Ралица не бе напуснала, когато в стаята влезе Калин.
— Трябва ми договорът с “Кибер-Решения”. Веднага.
Говореше така, сякаш даваше заповед на сервитьор.
— Добър ден — отвърна спокойно Цветана. — Току-що ги преглеждам. Дайте ми минута.
— Минута?! Нямам минута!
