Необикновеното завещание на съпругата
Зетят обеща да дойде за Венета Иванова в събота сутрин. Жалко да напускат къщата край града, но вече е краят на октомври. Водата спряха, време е за София.
Ве-е-не! Венета Ивановна, у дома ли си? съседът от градинката Георги Петров почука на вратата. Влизай, Гошо, още съм вкъщи. Събирам си багажа, зетят ми обеща да дойде утре. Ще мрънка пак, че нещата са ми много. Ама какво да правя, повечето не са мои реколтата. Сушени ябълки, домати, лютеница, сладко. Не мога да ги оставя! Всичко го правех за тях. За мен не трябва кой знае колко.
И да не говориш, Венета. Аз също ще се прибера, но по-късно. Още ще постоя. Красива е есента. Елица много обичаше есента. Венета, помниш ли как преди всички заедно затваряхме сезона? Светльо твой още беше жив, бяхме млади. Децата малки. Сега всичко е обрасло, а тогава беше пусто млади ябълкови дръвчета, като че ли никога няма да се развият. Венета, доидех, защото… Днес е година от смъртта на Елица. Искам да я споменем Георги смачкваше нещо в ръцете си, ама сам не ми се иска. Дано дойдеш, надуших картофи. Ще си говорим, ще спомняме Елица. И нещо имам да обсъдим с теб. Ще дойдеш ли?
Разбира се, Гошо! Вземи тези туршии. След половин час ще съм там, виждаш, всичко е разхвърляно.
Те бяха приятели от години. Когато получиха по шест декара от предприятието, радостта беше безгранична. Създадоха домове, засадиха градини, помагаха си. Летните рождени празнуваха заедно. Лятото е малък живот. И всяко лято го преживяваха заедно. Сега Венета през лятото гледа внуците си и няма време за мисли. А Светльо я няма вече седем години.
Но Георги и Елица винаги бяха до нея. Бяха… Защото Елица си отидна миналата есен. Тя се гордееше, че е отслабнала като модел. А после… И това лято беше странно. Георги сякаш блуждаеше, разкопа градината, но кой ще сади Елица го няма. Само чуваше как се опитва да направи нещо в бараката. Псуваше явно не му се получаваше. Внуците на Венета почти не я посещаваха. В лагер или на море с родителите си. Тя дори не знаеше за кого са тия зеленчуци. Поливаше, плевелеше, сякаш всичко е наред.
Венета въздъхна. Какво остава? Преоблече се и тръгна към съседа обещала беше.
Георги я чакаше. Масата беше наредена пържени картофи, домати, нейните туршии, нарязана луканка:
Сядай, Вене. Утре идват децата. А днес ще спомним Елица. Виж, намерих стари снимки. Виж, Светльо засажда череша с теб. А тук се връщаме от гъби кошниците пълни. А това е скара. Виж дима от огъня, Елица си притваря очи.
Георги наля по едно ракийче: За нашите! За Елица! И за Светльо! Мълчаха. Хрупнаха с туршии. Георги из карма си извади пликък:
Вене, не се учудвай, а ме изслушай. Елица миналата есен угасна буквално пред очите ми. През август се върнахме от градинката. До септември вече лежеше. Но се държаше, не се предаваше беше силна. Преживяхме живота си ден по ден. Всички любими филми изгледахме. Говорихме за всичко. И един ден тя ми каза:
Гошо, обещай ми, че ще направиш каквото искам. Обещаваш? Това не е молба, а завещание. Не ми възразявай, знаем как стоят нещата.
И ми подаде този пликък. Разбираш ли, написа го, за да съм сигурен, че няма да го изхвърля. Ето, прочети! Георги подаде плика на Венета.
Но той е за теб…
Прочети го и ще разбереш.
Венета отвори плика и извади лист.
“Гошо, любими, какво да правя аз си отивам пръв. Но животът продължава! Живей и за двама ни! Завещавам ти да бъдеш щастлив! Това не значи да ме забравиш. Само ми е страшно да мисля, че всичко ще загине. Не искам да виждам отгоре как страдаш. Не се страхувай да бъдеш щастлив! Винаги обичахме живота. Ако срещнеш някого знай, нямам нищо против! Даже ще се радвам, ако е Венета. Винаги ми се струваше, че ти харесваш. Тя е добра, ще те разбере. Живей! Обичай! Не се предавай! Твоя Елица.”
Венета прочете два пъти. Погледна Георги.
Обещах, че ще изпълня каквото тя поиска. Казал съм ти сега ти решаваш. Георги беше нервен. Вене, опитай! Свързва ни топла дружба това не е малко. Няма за какво да ни съдят. Да радваш се на всеки ден е благословия, а скръбта грях. Бъди ми съпруга, Венета! Обещавам, няма да съжаляваш.
Венета не знаеше какво да каже. Толкова неочаквано! Погледна Георги и внезапно усети има истина в думите му:
Гошо, добре. Ще помисля. Ще кажа на зетя, че не съм готова ще остана още седмица.
Така решиха. Георги преведе Венета до вкъщи.
Тази нощ Венета не можа да заспи. Трудно решение. Целият ѝ живот премина пред очите ѝ. А на зори Светльо ѝ се присъни. Стои и се смее:
Защо се мъчиш? По-лесно е заедно. Ом
