Това беше нашата последна вечеря прошепна Божана и подаде разводната молба.
Иван, чуваш ли ме поне? изпадна гласът й като ехото от кухненската лампа.
Чувам, чувам. Ще вземем извара, какво има проблем?
Не е за изварата! Какво последно време се интересуваш от моите неща?
Божана стоеше в супермаркета в квартала Младост 1 със събрана кошница, а гласът й прозвуча като крик в пустинята. Пазаруващите се обръщаха, а Иван се кънти от неудобство.
Бозе, да поговорим у дома, тук са хора.
Нека чуват! Може би така ще стигне до теб!
Какво имаш предвид?
Че ме игнорираш! Цял ден мога да разказвам, а ти кима и се потапяш в телефона!
Иван вдиша тежко. Още един път започна. Последно време Божана беше нервна, придирчива всяка дума бе капка, всяко мимолетно погледче стрелка.
Лена, изтощих се от работа. Когато се прибера, искам почивка. Това е нормално.
Почивка? Ти почиваш двадесет години от брака ни!
Какво казваш?
Божана остави кошницата на пода.
Знаеш какво? Купи си сам. Стигна ми.
Тя се обърна и се насочи към изхода. Иван остана замръзнал, погледът му прескочи от жена към пълната кошница, след това обратно. Дали да я преследва? Дали да я остави да се охлади?
Реши да не я догонва. Плати за покупките с лева и се насочи към дома. На кухните вече я очакваше, готвеше нещо. Иван разнесе торбите и ги остави върху масата.
Виж, купих всичко, което искаше.
Божана кимна без да вдигне очи. Ряза зеленчуци за салата с механични, изработени от години движения.
Какво готвиш? се опита Иван да провокира разговор.
Вечеря.
Каква?
Любимите ти ястия.
Той се учуди: след кървав спор тя приготвя любимото му? Обикновено Божана може да се скрие седмица.
О, значи се помирихме?
Тя погледна към него, очите й бяха странни нито ярост, нито обида, а тъга, като мъгла над Дунав.
Отиди да почиваш. Вечерята ще е готова след час.
Иван се откъсна, включи телевизора, където футболният мач на Левски се излъчваше. Положи се на дивана, но мислите му се въртяха около жена къде е излязла, къде е отиде, защо вече е чуждичка в собствения им дом.
Спомени как се запознаха: на онзи студен март, когато той имаше двадесет и три, а тя двадесет. Тя работеше в библиотеката в центъра на София, а той влезе да вземе учебник. С лице, изпъстрено с очила, къдрави сребърни коси, влязла като фея.
Той я следваше навсякъде даряше цветя, писма, чакал пред входа. Тя първоначално отказваше, казвайки, че няма време за приказки, а после се предаде. Година заедно, после в брак. Сватбата била скромна, парите малко. Живеели в къщата на родителите му, спестявали за апартамент. Трима години по-късно купиха едностаен апартамент във висока панелка в Сливна.
Детета никой не имал тя беше безплодна, но се съгласиха, че заедно е най-важното. Живели тихо, спестявали, пътували понякога до Стара планина.
Когато се промени всичко? Той се опита да си спомни може би преди година. Тя се затихна, започна да гледа в прозореца като в безкрайни полета. Той мислеше, че е просто умора, проблеми в работата, и я остави сама.
Сега тя го покани на вечеря. Иван влезе в кухнята и спря на прага. Масата бе покрита с бяла покривка, свещи, любимите му ястия пилешко печено, картофено пюре, салата, черешов пай.
Нищо, като в ресторант, измърмори той.
Седни, показа Божана към стула.
Той се настани, тя разпъна храната, наля компот и се седна срещу него, безмълвна.
Защо мълчиш? попита той, вдигайки вилица.
Яж. После ще говорим.
Тонът й го караше да се притесни. Очите й бяха побледнели, червени сякаш сълзите вече не бяха отразени.
Бозе, какво стана?
Първо да се нахраниш. Опитах се.
Той започна да яде, но вкусът не стигна гърлото. Тя не докосна своята чиния.
Защо не ядеш? настоя Иван.
Не искам.
Той остави вилицата.
Добре, спри. Кажи какво се случва.
Божана се изправи, отиде към шкафа, извади конверт и го постави пред него.
Това беше нашата последна вечеря, прошепна тя.
Иван погледна в конверта, отвори го. Вътре документи, разводна молба.
Сърцето му падна като камък в река.
Шега ли е това?
Не. Подписах тази сутрин. Това е копие за теб.
Луда ли си?
Обратно. Сега съм се събудих окончателно.
Иван се изправи.
Какъв развод? Какво говориш? Ние сме добре!
Божана се усмихна горчиво.
Добре? Мишо, последните пет години сме чужди.
Какво? Какво чуждо?
Не ме виждаш. Стигаш от работа, вечеряш, сядаш пред телевизора. Уикендите риболов с приятелите. Кога за последен път чух комплимент от теб? Кога за последен път разговаряхме истински?
Разговаряме всеки ден!
За какво? За какво да купим? Какво да гледаме по телевизия? Това не са разговори, Мишо. Това е празно.
Той се слага обратно на стола, главата се върти.
Но аз работя! Печеля пари! Осигурявам семейството!
Да, работа имаш, но брака не е само финансии. Искам мъж, а не само пръстен, който вкарва пари и се губи в собствен свят.
Какво искаш?
Божана се настани отново пред него.
Внимание. Интерес. Да ме питаш как мина денят, наистина да слушаш. Да отиваме някъде заедно. Да ме прегръщаш без повод.
Аз те прегръщам.
Кога за последен път?
Той се замисли и не можеше да се сети. Месец? Два? Нищо.
Не помниш, каза Божана. И аз не помня. Живеем като съседи в същия апартамент учтиви, познати, но чужди.
Двадесет години, нали?
Да. Първите десет бяха добри. Последните десет умирах от самота. До теб, в една стая, в едно легло.
Тя заплака. Сълзите се стичаха по бузите му, а той се изгуби в тях.
Защо не ми казваше?
Казвах! Хиляда пъти! Питах да отидем на почивка заедно ти отиде с приятелите на риболов. Предлагам кино ти искаше футбол. Поканих изложба ти имаше работа.
Той мълчеше, спомняйки си. Да, често. Но мислеше, че тя говори без сериозност, че й е добре и у дома.
Не мислех, че е толкова важно.
Точно. Не мислех, защото ти беше безразлично. Ти си се чувствуваше добре и реши, че и аз съм така.
А ти не се чувстваше добре?
Божана клати глава.
Дълго време не. Търпях, надявах се, че ще се промени, но нищо не се променяше. С всяка година ставам все поневидима. Ти ме гледаше, но не ме виждаше.
Виждам! Разбира се!
Наистина? Кажи, какъв цвят са косите ми сега?
Иван се замръти. Косата й беше тъмна, до раменете.
Тъмни.
Окрилях ги преди три месеца. Бях блондинка цял живот. Ти забеляза, когато майка ти, пред теб, попита защо промених цвета.
Той се зачерви. Да, помнише този разговор, но не забеляза.
А роклята, която купих преди две седмици? Носих я три пъти, ти няма дума.
Не разбирам дамските дрехи.
Не става въпрос за дреха! Става за това, че ти ти е безразлично! Мога да се появя в торба ти няма да забележиш!
Божана се разходи из кухнята.
Знаеш ли кога разбрах, че е свършено? Преди месец. Седяхме така, вечеряхме. Аз ти разказвах за новото повишение, а ти кима и питаш къде е далечината на дистанционното.
Той не помнеше този разговор.
Тогава разбрах умря за теб. Станах част от обзавеждането. Не ме виждаше повече като жена, а като елемент от стаята.
Прости ме, Бозе. Наистина съжалявам. Не съм умишлено.
Знам. Не е умишлено. Просто се привикна. Двадесет години са дълги. Чувствата избледняват, страстта умира. Това е нормално. Но трябва да остане нещо внимание, грижа, интерес!
Останало е! Имам!
Тогава защо не показваш?
Иван не знаеше какво да каже. Наистина, защо? Любил ли е Божана? Разбира се. Привикнал ли е? Определено. Кога за последен път го доказа?
Мислех, че вече знаеш.
От къде? Телепатия? Мишо, отношенията се поддържат. Това е работа ежедневна, постоянна. Не се оженваш и после се отпускаш.
Разбрах. Честно казано, разбрах. Да започнем отначало? Ще се променя!
Божана се усмихна меланхолично.
Твърде късно. Аз съм на 42. Не искам още двадесет години самота.
Но не си сама! Аз съм тук!
Физически да. Емоционално? Ти си далече, много далече.
Иван хванал ръката й.
Почакай. Не искам развод. Ще се променя!
Мишо, остави ме.
Не! Не ще те оставя! Обичам те!
Обичаш? в гласа й прозвуча болка. Кога последно каза?
Иван отворил уста и затворил. Не помнеше.
Виждаш? Казах всеки ден. А ти само мълчеше. Знаеш колко е болко?
Тя пусна ръката.
Отиди да спиш. Утре ще обсъдим детайли. Оставам в апартамента, ти можеш да се преместиш при родители или да наемеш друго място.
Бозе, почакай!
Тя вече излезе от кухнята. Иван стоеше сам, гледайки в охладената чиния. Светът се обръна за една вечер.
Не успя да заспи. Легна в тъмнината и мислеше. Преглеждаше последните години, търсеше къде да е пропуснал момента, след който жена му спре да вярва в брака. Или нямаше един момент хиляда малки пропуснати разговори, забравени датони, отменени планове, натрупани като пясък до брега на търпението.
Сутринта Божана се събуди, както обикновено, закуси, облече се. Иван я погледна и не знаеше какво да каже.
Наистина ще се променя, изрече той, излизайки от вратата.
Божана го погледна продължително.
Не за мен. За следващата жена. Не повтаряй грешките ми.
Какви грешки? Аз съм виновен!
Аз също. Мълчех, когато трябваше да викам. Търпях, когато трябваше да отида. Чаках, когато трябваше да действам.
Това е краят?
Да. Прости.
Тя излезе. Иван остана в празния апартамент, се обади на работа, каза, че е болен. Не мога да се виждам, да говоря, да се преструвам, че всичко е наред.
През деня обикаляше стаите, гледаше снимки от младостта им, сувенири от пътувания, книги на Божана в рафта. Всичко беше част от живот, който вече беше изпарил.
Откри стар албум, отворил го сватбата им. Божана в просто бяло рокля, щастлива, усмихната. Той до нея, горд, влюбен. Какви млади бяха! Какви наивни!Сънят се разтопи в утринния аромат на кафе, оставяйки след себе си шепот от отдавна изгубени обещания.
