Срам ме е, че излизаш с жена на твоята възраст, тате! каза най-малкият ми син, докато всяка дума разтегляше звука, та сякаш ехото се разливаше по старите плочки на коридора.
Да си самотен мъж на шейсет години в София е като бездомна котка през декември никой не те забелязва, а улиците ти свирят от пустота. Нямам кой да ми казва Лека нощ, децата ми отдавна са си разплели гнездата и строят свои, нови светове. Признавам, самотата се закача за врата ми като мокър шал, но синовете не го виждат. Когато в живота ми влезе една жена на име Райна жена, в чиито очи светеше топлото утро на село и с която исках да гледаме старостта заедно тогава синовете ми започнаха да ругаят, че обичам не тях, а нея.
Малкият, Валентин, никога не пожела да върви по моята пътека. Горделив, но добър по душа, винаги се е усещал харесван, гонен от момичетата още от гимназията. Беше се случило така, че преди да открие истинската си жена и да завърже ново семейство, имаше две деца от други момичета. Това криеше и се срамуваше, защото мислеше, че ще му размаже името. А моето щастие с жена на моята възраст му изглеждаше също толкова срамно.
Ти си вече стар! Срамота е да ходиш по жени като теб! излъчи той един ден, щом разбра, че съм намерил утеха не в спомена по покойната им майка, а в ласкавия смях на друга. Остави я веднага и се захвани да гледаш внуците!
Постави ме пред избор, като в онези сънища, където вратата води не в стая, а в тъмен тунел: или тях синовете и внуците, или жената до мен. Обяснения не помагаха, думите ми се разплаваха и изчезваха като мъгла над язовир. Оттогава телефонът мълчи, на празничните дни вратата ми не скърца от детски стъпки. По-големият, Калин, преди беше неутрален, но Валентин го нашепваше срещу мен, докато и двамата не замразиха сърцата си за моя глас.
Напоследък все по-често сънувам, че ги предавам моите синове, уж заради своята нежност към Райна. Всичко ми се струва размито, като рисунка, поръсена с вода; сякаш съм изтъргувал бащинството си за малко топлина. Райна ме държи над вълните на делника, но не стига едно семейство под един покрив би било съвършеното щастие, ала знам, че няма да се върне. Още преди тя да се появи, синковците не се натискаха често да ме видят… и всичко сега е като безкраен сън, в който все преследвам гласовете им по софийските улици, но всеки завой ме откарва по-далеч.







