В край да го вземе щастието
— Радка, а това какво е? — попита я колежката Йорданка, забелязала голям синкав оттенък на ръката й, който Радка се опитваше да прикрие, но когато вдигна ръката, стана видим.
— Ами, в тъмното се ударих в рамката, не запалих светлина, ето — отговори Радка с мрачен тон.
— Явно — помисли си Йорданка. — Добре, не е мой работа да се меся в чужди работи.
След време Радка се яви с размазана потъмнялост под окото.
— Пак ли ще кажеш, че си се ударила в рамката? — погледна я проницателно Йорданка.
— Ама лъже, я! — избухна Стоянка, съседката от другата страна на стената. — Бие я Стоян, чувам как крещи на целия квартал. Къщата е двойна, всичко се чува. Какво криеш, Радко? Такъв човек като твоя Стоян трябва да го научат на разум, а ти мълчиш.
Жените се събраха на куп:
— Вярно е, Раде, разведи се, махни се, че и да те убие. Децата виждат всичко. Ние пък не сме слепи.
Радка заплака, някои й подадоха вода, други я прегърнаха. Успокояваха я, утешаваха я.
Радка и Стоян дойдоха в селото от малкото градче. Защо се преместиха, никой не знаеше. Стоян — висок, слаб, с тежък поглед изпод навъсени вежди. Той дори не разговаряше с хората, на работа само по някоя дума и толкова.
Радка беше обратното. Нисък ръст, кръгло лице, усмихната и приказлива. Бързо се опозна в новия колектив, приеха я. Две деца — Марийка и Борис.
Вестите в селото се разнасяха бързо. Дошло и до шефа на Стоян, че той бие жена си, тя ходи на работа със синини. Вече всички знаеха, че той всеки ден след работа пие. Изпраща Радка в магазина, ако сам не си купи. Тя върви, какво да прави?
Един ден шефът му, а той беше мъжът на Йорданка, от нея разбра за семейните проблеми, му каза:
— Стоян, знам, че ще кажеш, не е мой работа, но нито ти трябва да си размахваш ръцете. Да биеш беззащитна жена — последна работа. Сила няма къде да я сложиш? Ходи при Киро ковача, пробвай се с него. Бързо ще те сгъне в три пъти.
Стоян промърмори нещо и си тръгна.
Радка накрая разказа на жените за живота си:
— Всеки ден трябва да пие. Не го интересува има ли пари. Изпраща ме и толкова. Ако не отида — беда. Всяко нещо му е причина да се кара и да ме бие.
— Махни се, Раде, защо търпиш?
— Лесно е да се говори отстрани. Ама той каза, че Борис няма да ми го даде. Марийка не я харесва, а синът го научава да я бие. Ако застана в нейна защита, и на мен казва да ме удари. Така живеем, нямам изход.
— Винаги има изход, Раде — каза Йорданка.
— Само аз не го намирам — въздъхна тежко Радка. — От градчето се преместихме тук, мислех, че ще се опомни. Къде там! Там всички ни познаваха, някои ме жалеха, други се подиграваха. А и Стоян настоя да се махнем от майка ми. Тя му правеше скандали, когато ме виждаше натъпкана. Застрашаваха се, затова се изнесохме. Искрено мислех, че на ново място ще го е срам… Нищо не го променя, само гробът…
Живяха Радка и Стоян в селото две години и се върнаха в градчето. Не му харесваше тук. Никой вече не чу нищо за това семейство.
Минаха пет години. Един ден на пазара в града Стоянка — бившата съседка, срещна Радка и не я позна. Радка я повика:
— Стоянке, не ме ли познаваш?
Стоянка завъртя глава и най-сетне я разпозна.
— Радка ли си? Леле, колко си се променила, похубавяла си. Какво стана? — Стоянка я гледаше с интерес.
Наистина Радка беше друга. Косата къса, облечена спретнато, светли панталони, бяла тениска.
— Раде, явно животът ти се е оправил? Отърва ли се от тиранина?
— Бързаш ли, Стоянке?
— Не, автобусът ми е след час и половина, можем да побъбрим, след толкова време. Как са децата?
— Добре са, Марийка отличничка, Борис също се справя, послушен е.
— А Стоян? Къде е той?
— Няма вече Стоян.
— Браво, че се разведе — похвали я съседката.
Радка поклати глава и каза тъжно:
— Не се разведох. Майка ми го нареди. Скоро ще излезе от затвора.
— Как така? — Стоянка се стресна.
— Е, как… Пак ме биеше, но тогава дойде майка ми и ме видя. Хвана първото, което й падна под ръка — чук, който лежеше на масата. Аз заковавах гвоздей на стената, а той влезе и ме удари. Не му хареса, че тропам, му пречих да си почива. Майка ми го удари в слепоочието. Не го искаше, но така се получи.
— Еха, неща… — поклати глава Стоянка. — Жал ми е само за майка ти, страда заради това… — изрече нещо неприлично.
Радка мълчеше.
— Все пак, Раде, както казват — каквото Господ прави… А ти сега цъфна. Животът ти е спокоен.
— Да, Стоянке. Омъжих се преди две години. Живеем добре с Андрей. В училище се обичахме, ама Стоян ни раздели. Нямах избор, трябваше да се омъжа за него.
— Как така? Не ли забеляза, че Стоян не е човек? Такива се познават отдалеч — попита съседката.
— Знаех го. Винаги е бил буен. Андрей тогава учеше в града, идваше само през
