МОЯТ ГРЯХ, МОЕТО ЩАСТИЕ
Елица, докога ще продължаваш да пиеш? Уморих се да те вадя от бърлогата, в която сама се заравяш. Какво да направя, за да кажеш сбогом на ракията веднъж завинаги? Погледни се, приличаш на изсъхнало дърво… и за кой ли път се молех и увещавах жена си да се укроти.
Макар и да знаех, че думите ми се губят някъде между стените на панелката. След малко Елица щеше със сълзи в очите да обещае, че повече няма да близне капка. И точно след седмица пак всичко ще започне отначало…
Илияне! Недей да се тревожиш. Не се ядосвай, моля те. Аз само мъничко отпих, нали Мария ми се обади, да си поприказваме, да се разсеем за малко… бърбореше невнятно съпругата ми.
Ти едва думите си намираш, Елица! Отивай да поспиш, отвърнах ядно.
С опит да ме целуне, тя се препъна, а аз се дръпнах с погнуса от ароматa на тридневно препиване. Издишайки тежко, се дотътри до спалнята. Без дори да се съблече, се строполи върху леглото и започна да хърка гръмко.
…Имало е случаи, когато носех жена си до леглото като удавена русалка вдигал съм я направо от пода. Гледката е стряскаща…
Един ден аз си обикалям сам из апартамента. След сън Елица несигурно идва при мен с потънали очи:
Прости ми, Илияне… Не усетих кога прекалих. Мария е виновна, тя измисляше идиотски наздравици и ме караше да изпивам чашата до дъно…
Мълча намръщен. Вече зная сценария сега Елица ще тича насам-натам да лъска апартамента, да мие чиниите със завидна енергия, да пере дрехи на ръка както само тя си може…
Какво да ти сготвя за обяд, Илияне? Поръчай, всичко ще направя! казва с женски глас, жужейки мило.
Обядът преминава с лек хумор вкусно е, богато е. После излизаме да се разходим из Борисовата градина, купуваме сладкиши. Опитваме се да живеем. Нощите ни са пълни с ласки страстни, сладки, разтапящи. Докато си спомням за телесната топлина на жена си, за нейните приспивни думи…
Идилията трае седмица-две, след което Елица става избухлива, непримирима, обидчива. Вече усещам всеки момент ще се спусне по стария наклон и ще пие като риба. Пак ще има истерии, обвинения, сълзи.
Този семеен водовъртеж се върти година след година.
…С Елица се запознахме като деца в Пловдив, бяхме на седем. Заедно в една школа. В десети клас си признах любовта тя ми отвърна. Можехме да имаме дете, но Елица избра университет, а аз… аз също не горях от желание да ставам татко толкова млад.
Облекчено въздъхнах, когато един ден тя се върна от клиниката, усмихна се и каза:
Свърши се. Не искам и теб, и себе си да обременявам с люлки и бебешки дрехи. Имаме цял живот напред!
…Пътищата ни се разделиха за десет дълги години.
Елица се омъжи, аз също сключих брак. Видяхме се отново на среща на випуска. Полудях по нея истинска кукла. Спомени нахлуха сладостно. Тя, жена-ягода, която жадувах да прегърна. Но вечерта се изтъркули неусетно.
Разменихме си телефоните и се разделихме още пет години.
През това време не я забравих в мислите си ревнувах от съпруга ѝ. Но и аз си имах жена и дъщеря. Животът вървеше по своите калдъръми.
Един ден разтревожената Елица ми звънна:
Илияне, трябва да се видим…
Без въпроси, се втурнах към Орлов мост, където тя вече чакаше на пейка в парка, неспокойно вперила погледа си в тълпата. Крадешком пристъпих отзад, закрих очите ѝ с длани.
Илияне? нежно хвана ръцете ми.
Позна ме… подадох ѝ букет цветя. Ели, какво стана? усещах, че плаче.
Разведох се. Той непрекъснато ме упрекваше, че съм безплодна. Наричаше ме бездушна, като пустиня. Искаше наследник… Елица се разрида неудържимо.
Давах ѝ каквото утеха можех. За това, че е “бездетна”, и аз имах вина…
…Скоро се оженихме. Напуснах семейния си дом. Там не беше много по-леко. Тъстът софийски месар, непрестанно ме натякваше, че съм бедняк. Та и казваше: “Зетко, ще търсим заместник. Няма да търпя единствената ми внучка да яде евтини вафли и да носи дрехи от Илиянци! Избери жена по джоба си”
Мрънкаше като муха през есента. Не напразно казват хората “Богат тъст рогат дявол!”
Жена ми и тя застана на негова страна. Все не ѝ стигаше.
…Събрах остатъка от себе си и заминах на квартира. Мебелировката бе скромна гардероб, легло, маса и стол. Достатъчно ми беше.
Когато Елица се появи в живота ми, исках да ѝ подаря всичко. Получих добра работа и с времето се замогнах.
Купихме апартамент с Елица, обзаведохме го с всичко ново. Взехме западна кола.
Често посещавах дъщеря си от първия брак. Носех ѝ вносни играчки и дрехи. Бившият тъст се подсмихваше кисело:
От калта в палата…
Първата ми жена не се омъжи повторно. Май свършиха “отбрани” женихи…
Не позволявах на Елица да работи. Грижих се сам за дома. Тя готвеше прекрасно, представяше ястията като в гурме-ресторант. Часове прекарваше по салони маникюр, прическа, козметик.
Харесваше ми да виждам, че мъжете се обръщат след нея. Горд бях с хубавата си жена.
Бях стлал щастието ѝ като килим…
Но то се оказа крехко. Елица започна да злоупотребява с алкохола. Често беше нетрезва,_changes мимолетни, но усещах между нас не е наред.
За да я разсея, я уредих на работа. След месец я помолиха да напусне. Никой не искаше пиян служител…
Нямаше компания за пиене. Обръщаше чашата сама, до забрава. И брат ѝ почина от свръхдоза, на прага на собствения си дом.
Започнах да се бавя след работа, за да не гледам в очите й мътния поглед. Прекрасните думи нищо не значеха вече.
Отказваше лечение:
Недей да ме правиш завършена алкохоличка! Не разбираш, Илияне! Аз съм затворена в душевен затвор! Нямам и няма да имам деца! А ти… ти имаш дъщеря…
Болката се загнезди в мен. Бях до гуша в тази игра “Алкохолизъм”. Появи се мила любовница. Без да искам, се поддадох на изкушението. Млада, 25-годишна, чиста, свежа. Боготвореше ме.
Напуснах Елица заради нея. Цели две години наблюдавах Елица отстрани тя пропадаше все повече; пред нея зееше пропаст. Кой ще я спаси? Никой, освен мен. Както казват у нас, роднините са много, но при беда няма кой ръка да подаде.
Пътят ми е с Елица какъв ще е, не знам. Не я изрязах от себе си. Липсваше ми дори в раздялата, винях се. Обичам това изгубено момиче.
Целунах красивата си любима и се върнах при изоставената Елица.
Тя моят грях, моето щастие…
