Сутринта започна с неочаквано искане от колежката ми, Мария Петровна. „Таня, провери дали има някой в коридора, а ако няма – включи чайникa и отиди в регистратурата за списъка с обаждания“, ме подсеща тя, докато последният пациент напуска кабинета.
Взех си чаша чай с курабийки, записах в картотеката, а медсестрата още не се връщаше. Когато вече се готвях да се обадя до регистратурата, вратата отвори младата, очароваща Татяна – черните й очи блестяха, а косата ѝ беше сплетена в дълга плитка до кръста.
„Мария Петровна, какво се случи в регистратурата! Там една дама направи истински шум“, започна Татяна, вълнувайки се. „Закъсня за преглед и настояваше да бъде приета, крещеше и обиждаше всички – истинско безумие“.
„И ти се намеси ли, или просто гледаше?“ попита аз, спряйки се за миг. „Никой не я приемаше. Тя закъсня половин час, докато д-р Князов вече се бе заел с извикванията. Алла Петровна я прехвърли за утре“, отговори Татяна с виновен тон.
„Защо я прехвърли към нас, ако беше записана при д-р Князов?“ попитах, недоволна. Тя обясни, че д-р Князов от следващия ден е в отпуск, затова предупреди дамата, че ако отново закъснее, няма да бъде приета.
„Колко обаждания имаме днес?“ попитах. Татяна с дъх постави пред мен листа с имената и адресите.
Преглеждах ги, номерирах всяко, съставях маршрут, за да спестя време и да не се въртя безцелно из квартала. „Никой не би желал да работи до пенсия и след това да се оттегли. Ще спирам работа, за да се наслади на съня“, мечтаеше Татяна.
„Ти имаш двама момчета. Когато стигнеш до пенсия, те ще са вече възрастни, женени, с внуци, а ние ще бъдем без време за сън“, подхвърлих аз, шегувайки се, „а после и мъжът ти ще се пенсионира, и ще се дразните като късчета репичка. Кой от вас ще избяга първи обратно в работата?“
Татяна се усмихна, но в същото време се замисли: „В три дни започваме отпуск, но под краят се късаме, че си нямаме търпение да се върнем. Може би е по-добре да се отделим по време на ваканцията, нали?“
„Тогава защо пътувате заедно?“, попитах. Тя отговори, че не може сама да се грижи за децата и за съпруга, който не е готов да остане сам.
Когато се събрах да изляза, проверих дали съм взела всичко, и излязох в мрака, който вече се спускаше над София. Първият адрес ме отведе до апартамент в квартал „Младост“. Размишлявах върху думите на Татяна – защо пенсионерите се втурват в поликлиники и магазини, като че ли са отново на работа. И аз, скоро ще бъда пенсионерка, но не искам да остана бездействуваща вкъщи. Със старите пациенти, като онази в регистратурата, има повече благодарност, отколкото досада, и за тях съм изградила приятелски връзки през годините.
Качих се по тесната стълба до третия етаж, където живее Борис Станчев – самотен интелигентен старец с множество хронични заболявания. Той ме посрещна без да ме моли да се обличам, а аз веднага отидох в банята да измием ръцете.
„Какво става, Борис Ст.“, попитах, влизайки в стаята. Той се извини, че не е подготвил лекарства, и ме помоли за рецепта. Измерих му кръвното – малко високо, но приемливо. Той призна, че не е пил лекарства три дни и се оплаква от болки в краката. „Децата не искат да ме вземат при себе си“, сподели, „защото не искат да се грижат“.
Взех рецептата, оставих личния си номер и предложих чаена почивка. Той се усмихна и каза: „Следващия път ще споделим чай“. След това се отправих към следващия адрес.
Следващият в списъка беше Ивайло Г. – 28-годишен мъж, който се оплакваше от висока температура и болки в гърлото. Той се обаждаше, че е болен, но изглеждаше добре. При измерване температурата се нормализира след кратко разклащане на термометъра. Младежът се опита да ми предложи пари за болничен лист, но аз отказах, а той ме обиди, като ме нарече „нечисто“ и се оттегли.
Тези „пациенти“ остават в паметта за цял живот. Дома се прибрах до късните часове, уличните лампи вече светеха, а в прозорците гореше уютен светлинен кът. Мислех за топъл чай, пухкаво одеяло и любим сериал, но се принудих да не се отпусна – имаше още обаждания.
Накрая стигнах до последния адрес – седмия етаж в нова сграда в квартал „Витоша“. Влизайки в асансьора, разглобих пуховика, погледнах се в огледалото – светлината подчерта бръчките и сенките под очите. Дверите се отвориха, а пред мен се появи висок младеж с прилика към моята първа любов – Димитър.
„Димо?“, прошепнах, но той отговори, че е синът му. В бял халат, скрит под пуховика, той ме покани вътре. В банята ми подсказа къде
