Ти не си му жена каза свекървата и свали снимката от стената.
Марийке, слънце, помогни на баба да намеря ключовете, че никак не мога! Гласът на Анна Иванова трепереше от безпокойство.
Мария откъсна поглед от телефона, погледна баба си. Тя стоеше в коридора, държейки се за рамката на вратата, и явно търсеше нещо с поглед.
Бабо, ето ги, в ръката ти са! усмихна се внучката.
Ах, точно! Напълно ми се е замъглило засмя се жената, но смяхът беше някак неестествен. Марийке, а майка ти къде е?
Ваньо го заведе в градината. Каза, че скоро ще се върне отговори момичето и отново се вглъби в екрана.
Анна Иванова кимна, влезе в холаня и спря пред стената със снимките. Дълго гледаше снимката в хубавата рамка Елица в бяла рокля, щастлива, блестяща, а до нея Георги в строг костюм. Сватбената снимка, която висеше там вече осем години.
Жената протегна ръка, свали рамката от стената, завъртя я в ръцете си. После тежко въздъхна и я занесе в стаята си.
Бабо, защо сваляш снимката? извика от коридора Мария.
Искам да я изтрия, цяла е на прах отговори Анна Иванова, но гласът ѝ се разтресе.
В стаята тя седна на ръба на леглото, положи снимката на коленете си. Колко красива беше снаха ѝ в онзи ден! И Георги толкова млад, влюбен. А сега сега всичко беше различно.
Вратата затрещя това се завърна Елица. Анна Иванова бързо скри снимката в чекмеджето, излезе в кухнята.
Анна Иванова, как си? Ваньо днес беше истински звяр, цяла сутрин капризничи Елица сваляше якето, окачи го на стол. А къде е моята снимка? Току-що висяше в хола, видях я.
Каква снимка? невинно попита свекървата, наливайки вода в чайника.
Нашата сватбена. Ти ли я свали?
Анна Иванова сложи чайника на печката, обърна се. Елица стоеше изправена, кръстоса ръце на гърдите, гледаше я внимателно.
Свалих я.
Защо?
Защото, Еличко, време е да разбереш едно нещо. Ти не си му жена.
Елица пребледня, седна на столчето.
Какво говориш?
Това, което чуваш. Осем години минаха. Осем! А ти все още се държиш като булка. Роклята още виси в гардероба, видях я вчера, когато подреждах бельото. И снимката я бършеш всеки ден, любуваш се. А животът върви, Еличко!
Елица мълчеше, само стисна юмруци.
Не разбирам къде биеш.
Георги звънна тази сутрин. Много рано, ти още спеше. Каза, че трябва да говорим сериозно. С теб. И с мен.
Какъв разговор? гласът на Елица стана тих.
Анна Иванова седна срещу снаха си, взе ръцете ѝ в своите.
Еличко, скъпа моя, обичам те като родна дъщеря. Знаеш това. Марийка те смята за майка, Ваньо те обожава. Но Георги той е млад мъж, само на тридесет и две години. Наистина ли мислиш, че ще е сам до старост?
Елица изтръгна ръцете си.
Ние сме регистрирани! Имаме деца! Какво значи не съм му жена?
Регистрирани сте, а живеете като непознати. Кога за последен път дойде вкъщи? Не като гост при децата, а вкъщи? При жена си? Преди месец? Два?
Той работи много. Постоянни командировки
Ох, Еличко! Анна Иванова поклати глава. Работи, разбира се. Само не там, където мислиш. Срещнах го миналата седмица близо до новия мол. Вървеше с една жена, млада, красива. Под ръка се смееха. А като ме видя почервеня, започна да обяснява нещо за колега, за работа. Но очите не лъжат, Ели. Мъжките очи, когато мъж е влюбен, светят по особен начин.
Елица стана, отиде до прозореца. Отвън сипеше фи
