Един баща отиде на гробището, за да посети сина си, но там видя едно странно дете, което го изненада.
Във вековните гробища, скрити в гъстата сутринна мъгла, се появи богат бизнесмен, за да отдаде почит на единствения си син. В ръцете му държеше бели кринови цветя, но тръпките по тялото му идваха не от студа, а от болката, която го глождеше вече толкова години.
Изведнъж чу тих шепот и се обърна.
Само на няколко крачки от него стоеше крехко момченце на около десет години в старо палто, износени обувки и с очи, изпълнени с толкова голяма тъга, че мъжът усети непонятно познаване в този поглед.
Кой си ти? прошепна той.
Но детето, треперещо от страх, изчезна в мъглата. Гробището беше затворено не можеше да е там случайно. Още същата нощ мъжът нареди на хората си да намерят момчето.
Сънят обаче не идваше погледът на детето не го напускаше. Толкова познат толкова неподправен.
На следващия ден той се върна на гробището до гроба на сина си и видя нещо, което го шокира до дъно.
Следващата сутрин Иван се върна при първите зори. Стъпките му ехтяха по мокрите плочи, а сърцето му чукаше по-силно от всякога. До гроба на сина си забеляза пресни следи от малки обувки, водещи към изоставената параклис.
Иван се приближи бавно. Вратата беше леко отворена, а вътре се чуваше тих шум.
И там, в полумрака, на каменния под седеше същото момче притискащо към гърдите си износена плюшена мечка.
Защо си тук? гласът на Иван се разтресе.
Момчето вдигна очи. И Иван замръзна в тях беше същата искра като в сина му. Твърде близко, твърде познато, за да е случайност.
Все още не разбираше кой е това дете и каква връзка има с миналото му.
Но усещането беше ясно тази среща можеше да промени живота му завинаги.
Детето каза: Нямам къде да отида. Родителите ми починаха. Живея, където мога, и нямам дом.
Иван помогна на момчето и го взе под своя закрила. Заживяха заедно.
Иван го отглеждаше като свой син, а момчето гледаше на него като на баща.
Да, тази среща наистина беше съдбовна за двамата, и те продължиха да живеят в мир и разбирателство.
