Понякога гледам своя кабинет и си мисля: Всичко това го постигнах сам. Но някъде дълбоко вътре все още седи онзи момък, който чака да го повикат вкъщи.
Изхвърлиха ме от вкъщи на петнадесет. Не с куфар и не с крещене, като в киното. Просто един ден майка ме погледна, сякаш бях чужденец, и каза: Стояне, така е по-добре. Нямаш място тук.
Стоях в тясната ни кухня, където миришеше на чорба и на нещо кисело. Подът под мен се сякаш срина, а аз гледах нейните ръце слаби, с гризани нокти, които мънкаха ръба на престилката. Тя не плачеше. Само очите ѝ бяха празни, като изключен телевизор.
Дотогава бях обикновен момък. Живеехме в двустаен апартамент в покрайнините, където тапетите се лепеха, а в коридора вечно миришеше на котешка урина.
Носих от училище шестици, поправях контакти, когато майка ме помолше, миях чиниите.
Надявах се, че поне веднъж ще чуя: Браво, Стоянко. Но това беше преди Георги. Новият мъж на майка ми нахлу в живота ни като танк.
Когато се роди Анна тяхното общо момиче станах сянка. Тя беше тяхното истинско дете: розови чехли, усмивки, снимки на хладилника. А аз излишен.
Вечерите изтичах в коридора, сядах на студената стълбище и слушах как ечеми лифтът. Там можех да дишам. Вкъщи въздухът се стягаше като пружина, готова да се скъса. Знаех: скоро ще гръмне.
И гръмна.
Къде са парите от портмонето ми? Георги стоеше на прага, държейки протритото си портмонето като доказателство. Две хиляди лева смешна сума, но за него като милион.
Заклех се, че не съм ги взел. Той сви очи: Не лъжи. Майка мълчеше. После тихо, почти шепнешком: Стоян, признай си. Не искаме да викаме полиция. Гледах я и не я познавах. Къде беше онази жена, която ми гадеше косата, когато бях болен?
Мълчах. Натъпках в раницата няколко тениски, тетрадките и стария си плеър с напукан екран. И излязох. Вратата се затвори зад мен като изстрел.
Интернатът ме посрещна със скърцащи железни легла, мирис на хлор и студени бетонни стени. Тук никой не се преструваше на семейство.
По-големите момчета ме проверяваха: бутаха ме в коридора, криеха обувките ми. Един път ми сложиха мъртва мишка в леглото. Не крещях, не се оплаквах. Просто я изхвърлих и запомних: тук оцеляват по-бързите и по-хитрите. Аз станах такъв.
Научих се да държа езика си зад зъбите, да разпознавам кой лъже и кой ще те предаде. Но вътре все още ме беше яд, сякаш някой беше забравил да изключи болката.
В интерната имаше компютърна зала стари машини, които гъмжаха като трактори и вечно забиваха. За първи път видях код редове, където всяка дума имаше смисъл. Беше като поезия, но по-добра: работеше.
Прекарвах нощите там, докато възпитателите не ме изгонваха да спя. Учителят по информатика, чичо Сашо, забеляза. Беше плешив, с вечен аромат на кафе и уморени очи.
Един ден ми подаде книга изтъркан учебник по C++. Ето, прочети. Може да се измъкнеш оттук. Четох. Пиших първите си програми: калкулатор, после проста играчка, където квадратче тичаше по екрана. Всеки път, когато кодът тръгваше без грешки, в гърдите ми пламваше топлина. Сякаш някой най-после ми казваше: Можеш.
В интерната се сприятелих с Венци слаб момък с разрошена кичурка. Той беше от онези, които се смеят на всичко, дори на себе си.
Един ден открадна от столовата хляб и го сподели с мен. Седяхме на перваза, дъвчехме и си бъбрихме за
