Затварям офисната врата и се втурвам към дома, по-рано от обичайното колегите ми биха го нарекли истинско чудо. На стълбището ме посреща рев, толкова неистов и нелеп, че въздухът се разпада на парчета, като изсъхнал козунак.
Преди три години, без много размисъл, реших да се омъжа. Съпругът ми, Димитър, е вечният командирован по-често го виждам на снимки, отколкото на живо. Макар да сме като два влака на различни релси, любовта ни остава здрава, а скандалите сякаш са забранени със закон.
Майка ми, Станка, и свекърва ми, Пенка, се втурнаха да помагат, убедени, че сама ще се изгубя като чорап в пералня. Станка идва рядко, но телефонът ѝ не спира безценни съвети валят като градушка. Пенка се настани у нас като почетен гост, мести чинии, рови из хладилника, пренарежда шкафове все едно играе тетрис с вещите ми. Аз търпя и мълча, както подобава на българка.
Когато дъщеря ми, Яна, навърши две години, реших да се върна на работа. Пенка се зарадва ще гледа внучката, уж удобно за всички. Но Яна се промени преди беше вихър от смях и пакости, а сега тиха, затворена, послушна като ученичка пред директор.
Пенка твърди, че Яна страда, защото ѝ липсва майка ѝ. Опитвам се да ѝ давам всяка свободна минута, но тревогата ѝ не се стопява и с най-скъпия шоколад. Прекарваме уикендите заедно, но в очите ѝ няма и искра.
Един ден Яна ми казва, че баба ѝ е като Марица онази шумна и вечно недоволна героиня от българските анимации. Тогава ми просветва Пенка явно крещи по детето ми като треньор на националния отбор.
Решавам да проверя сама напускам работа и се прибирам по-рано. На стълбището ме удря онзи див вик, като аларма за евтина баница. Влизам вътре и моля Пенка да си събере багажа. Тя ме гледа строго, стиска устни и ме нарича неблагодарна, но това не ме докосва няма да позволя никой да нарани детето ми, дори в най-странния сън, където сенките шепнат и времето се гъне като левове в портмонето.
