А, нашият пак замина! Антонина Петрова бръзкаше на масата с кремови кексчета, украсени с розички от маслен крем. Ще пием ли чай, или ще опитаме моята ракия?
Майко, каква ракия сутринта? Ружа поклати глава, но очите й заблестяха. А поне малко, защото случайът е специален.
Точно не е специален! вдигна ръце Антонина Петрова. О, Боже, половин година цяла не съм виждала дъщеря си!
Вадим, стоящ до прозореца, завъртя очи, но нито тъщата, нито съпругата забелязаха. От зората те с Ружа тръгнаха от София към малкото градче Копривщица. Тя за да прегърне майка си, която отдавна не беше виждала, той за да изпълни съпружеския дълг. Антонина Петрова ги посрещна като изгубени птички, завръщащи се в гнездо. Прегръдки, целувки, възклицания
Майко, донесох сувенири, Ружа започна да рови в чантата.
Чакай с сувенирите, дай да те погледам! Вади, вади, Вадо, ти я храниш ли? Тя при теб е като клонче!
Вадим отново завъртя очи и изкара фалшива усмивка:
Храня я, разбира се. Три пъти дневно, по часа, как се предписва.
Шегаджия! тъщата посочи в него с пръст. А ти сам не се изхлабваш? Добре, че зетът ни е дошъл, нека достанем ракия!
Тъщата отиде в кухнята, а Ружа се наклони към съпруга и шепна:
Вади, моля те, сега не започвай! Само седмица, поноси
Седмица?! Вадим почти захапа ракията. Говорихме за уикенд! Днес събота, утре неделя, и после вкъщи!
Скъпи, мамата толкова чакала, готвила, планувала сълзите блеснаха в очите й. Ти можеш и дистанционно да работиш, както казваше.
Вадим въздъхна тежко. Знаеше, че спорът е безполезен. Когато беше в обикновения си живот Ружа беше мека, но до майка си поела твърдия й характер.
Ружа, може би ще изпия, но ние с твоя благоверен имаме други планове, гласно прозвучи от коридора Николай Стефанов, отчимът на Ружа. Зетко, събирай се, ще тръгваме на риболов!
Вадим се изправи и от избягването на тесните разговори с тъщата, и от перспективата да прекара време с Николай Стефанов, който беше прост и разбираем мъж.
С удоволствие! той дори разтри ръце от очакване.
Какъв риболов? тъщата се върна с поднос, на който стоеше бутилка жълта ракия и кристални чашки. Трябва да се отпуснем след пътуването!
Майко, найдобрата почивка е промяна на дейността, спокоен отговори Николай Стефанов. На два часа от тук. Ружа ще се справи, а до обяд ще се върнем като шлем.
Вадим никога не е предполагал, че ще е толкова благодарен на отчима на съпругата. Но радостта се оказа преждевременна.
Не, скъпи, седни, ще пием, ще разпитам всичко, после прави каквото желаеш, Антонина Петрова нареди чашите и погледна съпруга си със сълзовито очакване.
Добре, майко, командвай без мен, Николай Стефанов тежко въздъхна и, подмигвайки на Вадим, шепна: Не се тревожи, парчето ще се стигне. И след обяд ще се присъединя.
Така седнаха около кръглия масив, покрит със стара, но безупречно бяла маса. Вадим се опитваше да се усмихва, но всяка минута го изтощаваше все повече.
Спомняш ли си, дъще, как в пети клас учеше стих за празник? тъщата вече се потапяше в спомени.
Майко, разбира се, усмихна се Ружа. Дори спечелих първо място
Не първо, а второ! поправи майка ѝ. Първото отиде на Верка Самохина, защото майка ѝ беше приятелка с директора.
Започна, помисли си Вадим, стискайки ракията, която изненада с приятен вкус. Броеше до десет съвет от стар психолог, приятел от института, с когото обсъждаха трудните отношения с тъщата.
Антонина Петрова продължи:
А помниш ли, когато в университета учи, шиех ти онова красиво пола? Лилаво, в риза
Помня, майко, кима Ружа. И бялата блуза с бродиране
Не бяла, а кремава! поправи майка. Какво, дъще, забрави? В Москва живееш, всичко важно забравяш!
Вадим броеше до двадесет, но това малко помагаше. Забеляза, че Николай Стефанов дискретно вдига вестник и го обръща, правейки се, че чете новини, докато листът е обърнат наопаки.
А кога ще ми подарите внуци? внезапно попита тъщата, и Вадим почти се задуши от ракията.
Майко, вече говорихме Ружа се зачерви. Първо искаме стабилност, после жилище
Да, в нашето време също първо материалните грижи, после децата, намеси се Антони
