Ето го, кого никой не очакваше! вдигна глас старият Димитър Петров. И да се върнеш там, откъде си се завръщал!
Тате, какво става? изплаши се Иван. Двадесет години съм далеч от къщи и сега такава среща!
При онова бях готов, щях те да хвана за колан! каза Димитър, хванал се за кръста. Ами, ще поправим нещата!
Спокойно! отнесе се Иван, стъпвайки назад. Не съм вече дете, но мога да се изправя!
Тогава е твоят характер! извика Димитър, оставяйки колана. На слабите нападате, от силните се бягат, добрите лъжат, а злите служат!
Какво те вълнува, татко? Какви обвинения? вдигна рамене Иван. Ако някаква вина е била, отминали са вече двадесет години! Погрешка е забравена и простена!
Лесно се говори, когато си виновен! Разбира се, искаш всички да те простят. У мен няма за теб прошка! заяви Димитър.
Какво съм аз виновен пред вас? Аз в училището се мъчих, родителите ме изгонваха и ни забраняваха да се връщаме! Писма ми никога не отговаряхте! А аз писах!
А ти не знаеш? подигри се Димитър.
Иван изглеждаше объркан, но преди да успее да уточни, шумът от бащинската караница прекъсна майка им.
Достатъчно! извика Мария Михайлова. Доста е с това! Хвърли Митко на шията му! Срам за нашите сиви години!
Удивлен Иван замря като каменен стълб. Майка продължи:
Ако Бог ми даде сили, щях да те хваня и да те прибера! Виж, къде се криеш! посочи на тъмната сянка под очи му.
Какво се случи! усмихна се Димитър. Ръка му бих пожал!
Мамко, да не е? викаше Иван. Сумихате съвсем? Двадесет години ме липсваха! Защо така сте се втурнали?
Кой те изпрати? попита Димитър. Сега ще те изгони, а на него ще дадем благодарност!
Как да знам кой е това? избухна Иван. Седях в автобус, тръгнах към къщи. И Петьо ме разпозна и се втурна да ме поздрави!
Когато автобусът спря, изскочи млад човек, влезе в очите му, плюна му в лицето и избягва. Иван се възстанови, но следи от него изчезнаха.
Неизвестен герой! усмихна се Димитър. Ще попитаме Петьо кой ни подръска!
Тате, ти ли се вълнуваш? извика Иван. Значи, след като ме няма двадесет години, можех да не се завръщам?
Какво ти трябва тук, предателе? запита Мария.
Защо ме наричат предател?
Защото! вика някой от далечната кухня.
А кой е този смелак? вълна се Иван.
Сянка се разклати под светлината.
Този младеж ми даде юмрук! извика Иван, посочвайки момчето.
Умел, внуко! се разсмя Димитър. Не изпусна шанса!
Какъв внук? отстъпи Иван.
Ето такъв! прекъсна го Мария и прикри младежа. Твоят син! Изоставен!
Нямам син! вдигна глас Иван, изпълнен с ярост. Никога не е съществувал! Дори и да е, бих го познал!
Помни как преди двадесет години избяга от селото! настоя Димитър.
***
Иван никога не нарече онзи изход от селото преди двадесет години бягство; беше планиран. Само излезе твърде рано, защото имаше няколко причини. Тръгваше почти от Етропол през цялото кралство, за да учи. Тръгна по-рано, за да намери работа докато учи. Стипендията му в лева беше малко, а да моли родителите за парични помощ от Тракия бе трудно можеха да изпратят само храни, а как да ги изпратят?
Втората причина бе, че преди заминаването му в селото започнаха нездрави клюки. Ако останеше още две седмици, нямаше да може да тръгне. Нежните жени го притискаха, затова избра да се отдалечи.
Когато някой попита Защо?, той би отговорил: Искам живот до морето! Не искам да оставям съпруга вкъщи, докато съм в поход. Морето се появи в съдбата му случайно.
След училище се записа на морския флот, но след години служба разбра, че морските брегове не са за него. Върна се, с документ от училището за корабен механик. Преди да започне обучението, реши да разходи както млади мъже след армията правят без да се спира.
Така Иван видя как се държат тези разходки без спиране, едно подвиг след друг, без значение къде: на маса, в ръкопашен бой, с противоположния пол. Той, вече по-умен, видя тези разхвърляния.
Горделив орел след армията искаше да промени света, но получи верижка, задължена към жена, деца и къща. Той се превърна в пиле, готово за готвене. Иван не искаше такава съдба, затова, колкото и да се забавляваше, винаги беше нащрек. Дори преди изхода си зашиваше колан, за да не се изплъзне.
Трудностите бяха, но бе по-лошо да живее в мрак, отколкото да се бори.
Той стана известен сред селските девойки млад, перспективен, с ясен план, без срамежливи сплетения. Хитри хора идваха, предлагайки подаръци, обещания за нежност, а родителите им изпращаха делегации, за да сключат съюз чрез бракове.
Иван видя, че не може да задържи отбраната. Или ще бъдат прекършени, или ще се убедят родителите. Той замина за полмесец, преди да е планирано.
Както се казва, Береженото се пази.
В пристанището се настани, нае легло в общежитие, подаде документи за обучение и изпрати писмо до родители, че е пристигнал, че се е устроил и всичко е наред. От родителите дойде гневно писмо, в което го наричаха предател, трус и други гадни думи, защото писмото можеше да изтече. Писмото заявяваше, че повече няма родители, че домът е празен и че мястото му е в морската бездна.
Иван бил объркан, защото писмото не обясняваше причината, но ясно показваше, че никой не го очаква.
Той продължи да пише, но отговори не получи. Дипломата получи, едно писмо от вкъщи стигна половин лист хартия с надпис: Да потънеш! Предател! Трус! подписано от Димитър Петров и Мария Михайлова.
Това не му даде обяснение, но разбираше, че домът вече не е за него. Той подписа договор и остана в морето, периодично се връщайки на сушата, изпращайки писма, но без отговори.
Четиридесет години по-късно, когато вече беше по-стар, реши да разбере какво го прогонваше. Срещата с родителите се окажа не само безмилостна, но и пълна с изненади.
Какво тичаш? Какво искаш да скриеш? подигра Иван. Мислите, че не виждах как се договаряхте с цялото село да ме оформите?
Видях подаръци, чух обещания! И знаете, че знаехте, че ще отида на учене, но все пак ме окачихте! избухна Иван.
Ние искахме добър съюз, а ти Пети се обруши и избяга! с ярост заяви Мария. Намерихме, кого? Сирачка!
Тя дойде, като ти замина, казваше, че чакат бебе и иска съвет, а ние какво? Дали да оставим нашия внук на волята на съдбата?
Кога тя дойде? попита Иван. Писмото ми беше след месец от заминаването, а вие ми казахте да не се връщам!
Пети каза, че ти писала за бременност! А ти й казваше да направи аборт и да изчезне от твоя живот! отговори Димитър.
Много интересно, каза Иван. Какво направихте с мен, след като ме изгонехте от дома?
Приемохме я! Тя е сирачка, няма никой! Под сърцето на нашия внук я носят! Тогава израснахме Стас! вмъкна Димитър.
Привикайте Пети! настоя Иван. Ще разберем какво се случва!
Няма с кого да се спорим, каза Стас. Майка му умря преди десет години. Гимназиал ме от баба и дядо!
Страхотно! кимна Иван. Синът ти се срещна лице в лице с баща му!
И каква сметка? вика Стас. Да убиете майка ми, бременна! Добре, че баба и дядо са добри хора!
Всички сте прави, а аз съм предател!
И трус! добави Димитър. Избяга от отговорност и изпрати девойката на аборт!
Пети, ние виждахме, че Пети ви е писала, че е родила син! А вие я наричахте дребна в последното писмо!
Виждате ли писмото? попита Иван.
За разлика от теб, ние вярвахме на бедната девойка! каза Мария.
Ако искате истината, направете ДНК тест! предложи Иван. Ако съм баща, нека ме разпънат пред вратата!
Тестът беше отрицателен. Иван поднесе резултата на родителите.
Всичко е ясно? попита той. Пети веднага разбра, че не съм бащата на детето, но се обади при вас.
Но проблемът не е, че повярвахте в лъжа, а че приемате, че синът ви е трус и предател! Двадесет години, докато аз не реших да разгадая, вие не ми простихте! Сега прощението ви не ми трябва! Казах, че съжалявам за вас, но истината е друга прощавайте се! Дори че се сбогувате с мен преди двадесет години!
Иван тръгна, а Стас остана. Той продължи да се представя като любим внук, да твърди, че тестът е грешен и че майка му е светска. И така, историята отдавна стана част от паметта, разказвана в сенките на къщите край реката.
