**Дневникът ми**
Дъждът барабанеше по стъкления покрив на огромната къща на Юлиян Маджаров, разположена в покрайнините на София. Вътре, мултимилионерът стоеше до запалената камина, с гореща чаша черно кафе в ръка, погледът му изгубен в танцуващите пламъци. Богатството беше изпълнило живота му с лукс но не и със спокойствие.
Внезапно тежък удар прекъсна тишината.
Юлиян намръщи чело. Не очакваше никого. Персоналът му беше на почивка, а гостите рядко идваха. Остави чашата и се отправи към входа. Отваряйки вратата, видя жена, мокра до кожата, която прегръщаше дете, не по-голямо от две години. Дрехите ѝ бяха износени, очите празни и уморени. Малката се държеше за пуловера ѝ, мълчаливо наблюдавайки.
Извинете, че ви безпокоя, господине прошепна жената с треперещ глас. Не съм яла от два дни. Ако ме пуснете да изчистя къщата ви, искам само чиния храна за мен и дъщеря ми.
Юлиян замръзна.
Не от съжаление, а от шок.
Емилия? прошепна той.
Тя вдигна поглед, недоверието изписано по лицето ѝ. Юлиян?
Времето като че ли спря.
Преди седем години тя беше изчезнала без предупреждение, без сбогом, просто се беше изпарила.
Той отстъпи назад, сърцето му биеше като лудо. Последната спомен за Емилия Христова беше с червена лятна рокля, боса в градината, смеейки се, сякаш нищо не можеше да я нарани.
А сега стоеше пред него изтощена, със съвсем други дрехи и слънчоглед от времето по лицето ѝ.
Къде беше? попита той, гласът му напрегнат.
Не съм дошла за съжителстване отвърна тя, гласът ѝ се чупи. Трябва ми храна. После ще си тръгнем.
Погледът му се спря на детето. Русени коси, ярко сини очи същите като на майка ѝ.
Тя моя ли е? попита той тихо.
Емилия отвърна поглед, мълчалива.
Юлиян постъпи настрани. Влезте.
Вътре ги обгърна топлината. Емилия стояше неудобно на мраморния под, като че ли не искаше да намокри нищо, докато Юлиян нареждаше на готвача да приготви ястия.
Все още имаш персонал? прошепна тя.
Разбира се отвърна той, с ясен подтекст в гласа. Имам всичко освен отговори.
Малката се наведе към купа с ягоди и прошепна плахо: Благодаря.
Юлиян се усмихна леко. Как се казва?
Лилия отговори Емилия.
Името го удари като гръм.
Лилия името, което някога бяха избрали за дъщеря, когато светът им беше цял.
Юлиян се пусна в стол. Говори. Защо си отиде?
Емилия се поколеба, после седна срещу него, с ръце, защитно обгръщащи Лилия.
Разбрах, че съм бременна същата седмица, в която твоята компания стана публична каза тя. Работеше безспирно. Не исках да те обременявам.
Това беше мой избор отвърна той рязко.
Знам прошепна тя, сълзи блещукаха в очите ѝ. После открих, че имам рак.
Сърцето му потъна.
Беше втора фаза. Не знаеха дали ще оцелея. Не исках да трябва да избираш между бизнеса си и умиращата си приятелка. Затова си отидох. Родих сама. Борих се с химиотерапиите сама. И оцелях.
Той остана безмълвен яростта и тъгата се преплитаха.
Толкова ли малко вярваше в мен, че не ме остави да ти помогна? попита накрая.
Очите на Емилия се изпълниха със сълзи. Не вярвах дори в себе си, че ще оцелея.
Лилия дърпаше ръкава на майка си. Мамо, сънна съм.
Юлиян се наведе. Искаш ли да починеш в топло легло?
Момиченцето кимна.
Той погледна Емилия. Няма да тръгваш тази вечер. Стаята за гости е готова.
Не мога да остана каза тя бързо.
Можеш отвърна той твърдо. Не си някой случай
