Искам да живея, Пламене!
Д-р Димитров, д-р Димитров, какво Ви е?
Медицинската сестра Велислава ме хвана за ръкава. Но не издържах подпрях се на стената в коридора, наведох глава и замълчах.
Велислава, с лека гордост за целия екип, си помисли мълчаливо колко ли се раздава лекарят, работи до припадък, а кой го цени!? Пациентът, когото току-що оперирах, едва ли ще го види.
Д-р Димитров, какво става? Да извикам някого…
Не трябва, откъснах глава от стената, с усилие тръгнах към лекарската стая, спрях пред вратата, погледнах към уплашената сестра:
Всичко е наред, не се тревожи.
Тежко се строполих на коженият диван. Наред ли съм? Не беше първият път, когато усетих тези световъртежи. Прекалена умора? Много вероятно.
Някога уикендите ми бяха истински уикенди. Можех да се отпусна след седмица болнична лудница да изляза с жена ми на гости, или да отида в парка с децата.
Сега… Когато работим във всяка болница по трима, каква почивка? А и съм във втори брак. Жена ми е по-млада, децата са в училище, разходите не са малко, а и… Жадувах да си сменя колата.
Но това не беше най-важното. По-важно беше, че имах нужда да съм нужен, исках да съм най-добрият, да усещам уважението, да се радвам на лекарски успехи И го постигах през тези двадесет години в лекарската ангажираност. За мен се бореха пациентите, колегите ме уважаваха, канеха ме, обещаваха… и заплащаха добре.
Пламене, обадих се на колегата анестезиолог, Женица ти е на работа?
Привет, Геро, да, днес е дежурна.
До края на деня вече лежах в МРТ-то на Жени, заслушан в гадните звуци, дето дори слушалките не могат да заглушат.
Изведнъж ме обхвана страх, както не помня… Искаше ми се да натисна бутона само да ме извадят веднага от тази стягаща тръба. Помислих да се разсея, да си спомня нещо хубаво. Но… какво хубаво да си избера?
Мисълта се върна назад. Втори брак… вече бях на крака, хирург, баща, а тя младата учителка на дъщеря ми в трети клас.
МРТ апаратът заглуши и малкото хубави спомени от онзи период. Работа-дом-работа… Първият брак по-зле. Разводът обезцени тези спомени завинаги.
Студентските години? Да! Поне първите четири…
Сетивата ми ме отнесоха назад: студентската бригада, момчетата, едно красиво момиче, Милена от стола, по която всички бяха луди…
Тримата приятели аз, Виктор и Пламен. Запознахме се още на кандидатстудентските изпити. София ни беше чужд град, живеехме в общежитие.
Пламен беше скромен момче от провинцията, леко наивен, но хипнотизиращ. Харесваше ни да сме около него, да слушаме неговите спокойни мъдри думи, да гледаме сините му, чисти и безкрайни очи зад очилата.
Пламката имаше невероятна памет знаеше цялата изпитна материя, отговаряше на всичко.
Виктор пълна противоположност, здравеняк от врачанско село, шумен и откровен. Често се вълнуваше за изпитите, сприятеляваше се с всички по етажа, повече обикаляше приятели, отколкото да учи.
И аз се тревожех, струваше ми се, че аз няма да вляза. Пак се удивявах на знанията на Пламката и на думите на Вико. От стаята само четвъртият Мишо, не влезе. Останалите трима останахме верни приятели.
Първата година още нямахме общежитие, та майката на Пламен, Добринка, дойде и намери квартира за всички ни.
Господ да ви пази, момчета! Да не се карате! каза тя, готвеше ни за седмици напред.
Уау, страхотна е, Добринка! С какво се занимава, Плам?
В църковен магазин е, каза той.
Какъв магазин?
Продава свещи… и не само…
А вярваща ли е?
Да. И аз също…
Двамата с Вико гледахме недоумяващо и по стената с иконите.
Твои ли са?
Мама ги остави, на мен са. тихо, скромно се усмихна Пламен.
Виктор напърво казваше, после мислеше:
Вие сте луди! Защо изобщо избра медицина? Бог ще помага ли, а?
Лекарят лекува тялото, Господ душата. рече Пламен кротко.
След този разговор повече не спорехме по вярата. Виждахме, че кръсти се тихо и скрито, не парадира, а и гаси напрежения между нас.
Нещата от ежедневието го вълнуваха малко. Ако някой спореше за чистене, той просто взимаше и почистваше.
Струва ли си нервите? По-добре да се измие…
Скоро всички се включваха.
Дали Господ му помагаше, дали беше дар от Бога, но Пламен мина първата сесия най-добре. Латинският му се удаваше, сякаш го беше учил от дете. Той беше свързващото звено.
И за чудо той пръв се влюби. Включиха го в студентския съвет. Там срещна съдбата си Кремена. Мъничка, с черна бретон, борбена, добродушна. Още от втори курс ходеха ръка за ръка.
Виктор, въпреки простотата си, се оказа деен студент. Още на втората година работеше в бърза помощ, беше забелязан, хвален от лекари, допуснат до сложни процедури.
Аз учех старателно, с постоянство, исках единствено да стана поне добър лекар…
***
МРТ-то ме изкара на свобода. Вгледах се през прозореца и поех дълбоко дъх. Откъде това чувство за клаустрофобия?
Влезе Жени, свали оборудването.
Какво показва? попитах.
Изчакай, д-р Петров ще опише. Ще ти звънна по-късно.
Утре ще си го взема. Сега искам у дома.
Но не стигнах до изхода. Жени донесе разчитането и снимките.
Гер, знаеш как е. Няма да отлагаш. Отиди при доц. Генов. Да погледне.
Погледнах описанието, пуснах диска и въртях снимките. Мозъкът ми, моето възпаление. Явно и точно.
Усещах се все едно гледах чуждо сканиране, не своето… Дори пътят до вкъщи не ме върна към реалността. Не можех да повярвам. Все си мислех, че такова не се случва на мен.
***
Доц. Кирил Генов беше най-добрият неврохирург в клиниката.
Няма да увъртам, ти си лекар и сам виждаш…
Виждам. Край ли е?
Не говори така, Димитров! Всичко е в ръцете и на хирурга, и на Господа…
Не вярвам, не е възможно. Канеха ме в София за Деня на лекаря… Със семейството… А сега… Ти как би постъпил?
Бих опитал в София, при проф. Христо Стефанов. Страхотен екип, чудеса правят. Но се чака с месеци, пробив трудно. Колеги все ще помогнат. Ще опитаме…
Работех, оперирах, консултирах, но болката само лека слабост и световъртеж, който добре “лекувах” с медикаменти.
Започнах да търся начин за контакт със Стефанов. Генов беше прав почти невъзможно е да се уредя за операция.
Наложи се да кажа на жена ми, която понечи веднага да стяга багажа за София.
Инче, ще замина сам.
Как така? тя спря да преглежда дрехата си, И децата?
Не е екскурзия. Отивам на лечение. Тумор в мозъка. казах го бавно. Сам се изненадах, че го признах гласно.
Инна ме гледаше. Очите й се навлажниха.
Господи, Гер… Но трябва да съм с теб.
Не знам дали ще има операция ще чакам. Но може и да не дочакам…
Толкова сериозно ли е? седна до мен, Разкажи…
Разказвах, бърках, прекъсвах, обърквах се за догадки, за изследвания, за мисли, за живот, за надежди… Тя мълчеше, държеше дрехата, вглеждайки се в мен. Радвах се, че мога да излея душата си. Спомних си как с първата жена такива разговори не можехме да водим.
***
Свидетели на Йехова отказват кръвопреливане, цитирайки Библията: Само плътта й с душата й, нейна кръв, не яж.
Четвърта година лекции.
Църквата се обявява срещу трансплантация, против сурогатно майчинство, против донорство на полови клетки канони и правила. Вярата и медицината са несъвместими.
Не е вярно! чу се отсреща.
Кой каза?
Аз, изправи се Пламен, Църквата и медицината заедно помагат на човека да е истински човек.
Желаете ли да спорим?
Няма нужда просто така е.
Излез напред! усмихна се лекторът.
Пламен бе спокоен, а лекторът настървен. Пламен отговаряше разумно и достолепно.
Църквата мисли за душата. Ако не могат да имат деца трябва да приемат съдбата смирено. Но изкуствено оплождане от съпруга не се отрича, само от трето лице. За сурогатството важно е и за майката, и за детето…
Глупости! прекъсна го преподавателят, нервен, Църквата спира прогреса! Мозъкът на човека е върховното творение!
Пламката отвръщаше с малко слова и цитати от Библията. Защитаваше вярата си, майка си, малката си тухлена църква, всички вярващи и себе си.
Аудиторията затаи дъх. На финала всички разбраха, че преподавателят загуби дебата.
От тогава за Пламен започнаха проблеми. Викаха го при ректора, ставаше умълчан. Разказваше само на Кремена. После замина за семинарията.
Писмо обяснява, че ще тръгне по друг път, сбогува се, благодари и моли за приятелството ни.
Аз и Виктор не повярвахме. Толкова талантлив, стигнал почти до края! Отправихме се в неделя откри ни Добринка, щастлива, гостоприемна, синът в семинария. Натоварени с домашни продукти, тръгнахме си още по-объркани.
Как можа, божичко?! стискаше коленете си Виктор.
Виж и ние божичко… Бог го дръпна от нас. Глупак е…
***
Каква свещ, Кире! Минавам само при приятел. Взех си отпуск.
Седяхме с доц. Генов в стаята. След три дни трябваше да тръгна за София избрах влака, от колата малко се боях вече. И се надявах, че там ще ме приемат за операция.
Какъв приятел?
От студентските години… Не сме се виждали поне двайсет лета. Влезе в семинария, сега е свещеник в околното градче.
Няма ли да е рисковано?
Ще отида…
Градчето с прочутия си манастир и туристически пътеки се оказа доста неприветливо. Навсякъде църкви.
Насочих се към Рилския манастир. Странно, след дългия път световъртежът ме бе напуснал. Пътят към Бога е и път към изцеление, мислех си.
Белите стени, куполи Навън струваше ми се различно: чистота, градина, златно слънце по куполите.
Казаха в момента е литургия, батюшката е зает. Ще почакам. Реших да се разходя.
До църквата малкото гробище и после спускане до реката. Там видях кладенец. Баби болни слизаха и се качваха по три пъти.
А ти защо не слезеш за светена вода?
Защо?
Вземи три пъти трябва да се качиш и да пиеш вода.
Взех шише, слязох до кладенеца, два пъти се катерих по склона. Не беше лесно, но напълних вода, пийнах.
Почувствах лекота, донесе ми радост. Не беше случайно, че дойдох.
Върнах се, хората вече излизаха. Изведнъж видях отецът едър, с побелели брада, красив мек бас и сините му очи. Беше Пламен.
Здравей, отче! извиках.
Баба ме сръга:
Така не се вика, казва се Благословете, отче!
Усмихнат, Пламен ме позна:
О, Димо! Добре дошъл, приятелю!
Прегърнахме се. Върнахме се към манастира, Шегувах се за живот, за работа.
Кремена е щастлива, пет деца, най-малкият е на десет. Тук ни харесва. Работа колкото искаш.
Навярно си пораснал.
Дори съм по-висок.
А очилата?
Операция. Нося и лещи.
Значи православието не пречи на медицината?
Смяхме се.
Припомнихме си студентски истории.
А майка ти?
В манастир е, вече монахиня.
Дойде девойка, повика Пламена.
Сега ще пратя някой да те закара до нас. Кремена ще те посрещне.
В дома, светлина, цветя, икони, лампички, но и телевизор, компютри и маса отрупана. Кремена посрещна топло. Единствено най-малкият син беше вкъщи.
Разказах им за себе си, не за болестта. После дремнах на верандата.
Върна се Пламена вечерта.
Знаеш ли историята с Виктор?
После комуникирахме, но напоследък се загубихме.
Сърдиш ми се?
Бог ще реши. Всеки има своята истина. Хайде, казвай, Геро, каква болка те чака?
Тумор в мозъка…
Пламен въздъхна.
Ще дойдеш утре на служба и изповед, причастие. После ще помислим…
Като че ли ме погребваш…
Не. Всичко е в твоите ръце, Геро. Свещеникът само пътя сочи.
Нощта вместо оправдание, изповедта превърна спомена за всичко греховно в осъзнато покаяние.
***
Службата свърши, хората се разотиваха.
Пламен ме повика на изповед.
Христос невидимо приема твоето изповядване, аз съм само свидетел. Говори, Димитров.
Завиждах на Виктор за всичко… Опасявах се, че все на него всичко се дава. Албена, момичето в болницата, го ухажваше. Излъгах я, че има връзка с друга… На сватбата с Албена, Виктор видя как я целувам. На другата сутрин си замина, скъса приятелството ни…
После жената ми конфликт, развод, изневери… Опитвах се да работя за хората, а оставих грешки, за които съжалявам и днес… Дори с Инна без фанатизъм, но пак изневерих.
Замлъкнах. Глупаво е…
Може ли отеже да ми опростиш греховете, Пламене?
Бог прощава. Да се покаеш истински важното е.
Наведох глава и заплаках.
Предай на Господа, че искам да живея, че обичам жена си, децата… Ще работя, където е нужно, прост човек да бъда само… Предай, Пламене!
Господи помилвай чедото Твое, Георги… измоли Пламен.
Усетих лекота.
Трябва да търсиш Виктор, да се помириш, каза ми Пламен. Работи в Пловдив в онкологична клиника. Може пътят ти е натам.
Да не кажеш, че и операцията трябва той да ми направи…
Защо не?
Засмях се.
***
Заминавам за София, но се чувствам различен. Повярвал, че колкото и да си лекар, без прошка и покаяние никога не си истински излекуван.
Поуката ми от всичко това? Бъди честен пред Бог, пред хората и най-сетне пред себе си. Само тогава можеш да повярваш, че пак ще живееш.
