Чуждият пръстен
Заровена в работа, Радка дори не си мислеше за обяд. Тогава телефонът й зазвъня.
“Какво, мамо? Бързай, имам куп работа”, отговори тя нетърпеливо.
“Щерко…” Гласът на майка й беше слаб, като че ли идваше отдалеч. “Лошо ми е…”
Радка помисли, че връзката прекъсва, изчака, но чу само стон.
“Мамо, трудно те чувам… Мамо! Идвам веднага!” Схвана яке от гардероба и изтича от кабинета.
“Покрий ме”, каза тя на колежката си и изхвръкна.
Едва навън забеляза, че е с офис обувките на ток. Нямаше време да се връща. Бързо стигна до колата. Ключовете от апартамента на майка си бяха в джобчето. Телефонният звън я уплаши и наруши правилата, за да стигне по-бързо. Ще плати глоба, важно беше майка й да е добре.
В апартамента я завари сгърбена на дивана, с ръце на гърдите.
“Сърце ли, мамо?”
Майка й отвори леко очи и веднага се сви от болка.
“Чакай малко.” Радка извади телефона и извика линейка.
По-бързо щеше да я закара сама, но не знаеше дали майка й може да слезе по стълбите нямаше асансьор. Съседи? В работно време само възрастни хора бяха вкъщи.
Докато чакаха линейката, Радка галеше рамото й и успокояваше. Остави вратата отворена. Лекарите в сини униформи влязоха и тя им обясни набързо какво се е случило.
Докторът премери пулса и кръвното.
“Ще я откараме в болницата. Иван, носилка! Вие, момиче, вземете документите й.”
“Какво й е, докторе?” попита Радка с тревога.
“Сърдечен удар, прилича на инфаркт.” Поклати глава.
Скоро Иван донесе носилката. Радка изпрати майка си до линейката, искаше да я придружи, но докторът й каза, че ще пречи. Даде й телефон на болницата за обаждания.
Радка се върна на работа. Обедният прекъснав отдавна, а тя не беше там. Реши да избегне светофарите и тръгна през дворовете. На главната пътна артерия колата й се залюля. Спря на страничното платно и излезе. Предното колело беше спуснато. Точно това й трябваше.
И сега какво? Колелото тежко, а тя на токчета… От безсилие заскърца да заплаче.
Стоеше пред багажника, мислейки дали да не извика буксир. Не, ще отнеме много време. До нея спря джип, от който се качи млад мъж.
Погледна спускането, токчетата й и веднага разбра.
“Имаш резервно?”
Радка кимна. От щастие, че ще й помогне, почти се разплака. Той извади запаската, донесе инструменти и започна работа.
“Влезте в колата, ще ви стане студено”, каза той, без да я погледне.
Краката й наистина замръзнаха, беше есен и започваше да ръми. Радка седна в колата и се обади на Борис, но не отговори.
Струваше й се, че мъжът се бави. Скоро обаче се обърна и каза, че може да потегли, само да сложи колелото в багажника.
“Отидете в сервиз да го залепят”, посъветва я.
“Благодаря ви. Колко ви дължа?” попита Радка.
“На къде пътувахте на токчета?” засмя се той.
“Майка ми се обади, лошо й беше, изтичах от офиса. Вземете салфетки.”
“Как е майка ви?” попита той, изтривайки си ръцете.
“В болницата е. Сърце. Благодаря, че ми помогнахте.”
“Няма защо. Дано оздравее скоро.” Върна й салфетките и си тръгна.
В офиса се блъсна в шефицата.
“Радка Георгиева, едва сега от обяд ли идвате?” Погледна часовника си. “Още едно закъснение и получавате забележка. Разправяте си личните работи по време на работа…”
Радка въздъхна.
Обади се на приятелката си да разбере за майка й. Тя работеше в същата болница. Обади се след половин час пристъпът беше спрян, не беше инфаркт, майка й беше в реанимация.
“Как си?” попита приятелката.
“Изтичах от работа, спука ми се гума, Борис не отговаря…”, оплака се Радка.
“Разбирам. Дръж се.”
Борис не й се обади. Когато се прибра, той беше с лаптопа.
“Къде беше? Обаждах ти се сто пъти!” нахвърли се му.
“На работа. Имахме съвещание”, отговори той спокойно.
“Цял ден?”
“Извинявай, изключих звука и забравих да го включа. Какво стана?”
“А да ми се обадиш? Майка ми беше в болницата, добре, че не беше инфаркт. Избягах от работа, спука ми се гума, а ти не отговаряш!”
“По-внимателно карай. Как е майка ти?”
Помериха се, но тревогата не я напускаше.
***
С Борис се запознаха преди две години в кафене.
“Гледа те някакъв тип, ще те пробие с поглед”, шепна й приятелката.
Радка го видя красив мъж. Той се приближи и попита дали може да се присъедини.
Сърцето й препукна от щастие. Приятелката й си тръгна, а те останаха да говорят. След две седмици се събраха.
Радка очакваше да й предложи брак, но той винаги отбягваше темата. Каза, че иска първо да си купи апартамент.
Веднъж, докато почистваше, забеляза нещо в джоба му. Извади червена кутийка. Вътре беше златен пръстен с брилянт. Сърцето й заби.
Сложи го на пръста перфектно пасваше! Скоро ще й предложи! Върна го в джоба.
Следващия ден пръстенът го нямаше. Реши, че го е скрил.
В рожденния й ден Борис й подари кутийка. Но предложение не дойде.
“Отвори я”, подкани я приятелката. Вътре бяха златни обици.
Изражението й излъга разочарованието й.
“На кого беше пръстенът?” попита го след гостите.
“Приятел го купи за приятелката си и го остави при мен”, каза той.
“Лъжеш.”
“Ако не ти харесват обиците, утре ще ти купя пръстен.”
“Да го направим”, отвърна тя.
Той не очакваше това. На следващия ден отидоха в магазин.
“Здравейте, какво търсите?” попита продавачката. “Пръстен? Онзи, който купихте, не й хареса ли?”
Радка го погледна изненадана.
“Ще ти обясня”, прошепна той.
“Не ме следвай!” Тя изтича и се качи в колата си. Тресеше се.
Борис й се обаждаше, но тя изключи телефона. Сълзи й течаха. Колко е била глупава…
Спря на страничното платно. Някой почука на прозореца.
“Пак ли ви спука гума?” засмя се Данаил, но като видя сълзите й, се засери.
Радка разказа за пръстена, рожденния ден…
“Може би грешите? Може би наистина беше за приятел?” попита той.
“Вече няма значение. Той можеше да ме пита и без пръстен.”
Данаил й донесе сладолед.
“Винаги ме успокояваше. Майка ми ми го даваше, когато плачех.”
***
С Борис се разделиха. Данаил започна да се появява наоколо. После я покани на кино, после заминаха за Пловдив и Велико Търново…
Четири месеца по-късно той й предложи брак. Пръстенът беше скромен, но с любов. Тя не го сваляше.
Често мислеше колко време щеше Борис да я лъже, ако не беше намерила пръстена за другата.
Ако не си готов да намериш скелета в гардероба, може би по-добре изобщо да не го отваряш. И особено да не ровиш в чуждите джобове…
