Оставих телефона на масата и започнах да събирам нещата, които ми бяха нужни, като взех спестените левове, които пазехме с мъжа ми за лятната почивка. Звъннах в офиса и си взех един ден отпуск, като уведомих и Иван, съпруга ми. Вече бях готова да изляза, но спрях на прага и се загледах в огледалото. Очите ми бяха тъжни, косата ми постаряла и посребрена. Спомените ме заляха като лятна буря тежки, мълчаливи.
Баба Веселина ни отгледа сама, без да пита никого за помощ. Никога не съм разбирала защо, но тя винаги предпочиташе Деяна братовчедка ми. За нея Деяна бе като истинска дъщеря, а аз бях като някакъв баща, когото баба сякаш не можеше да обикне; често натякваше, че Деяна ще тръгне по пътя на мъжа, когото тя не е могла да заобича. Деяна учеше по-усърдно, беше умна още като малка. Баба беше категорична щом сестра ми се справя по-добре в училище, трябва да продължи да учи. А аз? На мен тежестта се падна започнах да се грижа за всичко вкъщи, чистех обора, палех печката, готвех.
Деяна отиде да учи във Велико Търново, а баба сияеше от радост, макар че работеше денем и нощем, за да плаща таксите. Болеше ме, че в семейството ми така ме гледаха вторачено, като чужда. Реших ако баба не ще да ме пусне да уча, ще се пробвам да живея в града. След уикенда стегнах една стара чанта, взех левчетата и се качих на автобуса към Пловдив.
Помня как работех на пазара, бях още на осемнайсет. Там срещнах Ивана, който доставяше зеленчуци. Добър човек е, с него купихме свое жилище. Но дъщеря ни, Елица, не намери късмета си върна се на село след като нещата в града не се получиха. За щастие, баба ни остави къщата си в завещание, поне имахме къде да живеем. Тази сутрин се събудих ядосана; мина ми през ума, че може би трябваше да отида с тях. Чувствам, че сега, когато ги няма, сякаш нещо вътре в мен се е изгубило.
Може би такава е съдбата да гледам в огледалото и да търся части от себе си, които вече ги няма.
