От десет години синът ми се ожени. Оттогава той, жена му и дъщеря им се тъпчат в едностаен апартамент. Преди седем години, Димитър купи парцел и бавно, с малки стъпки, започна да строи къща. В началото беше дълго мълчание. След година се издигнаха стените и се сложи основата. После пак мълчание парите свършиха. Така минаваха годините: бавно, с мъка, но той спестяваше за материали, без да се предава.
Досега успяха да издигнат само един етаж. Мечтаят за двуетажна къща, където да има място и за тях, и за мен. Синът ми е добър, винаги ми казваше: Мамо, и ти ще живееш с нас, ще имаш своя стая. За да инвестират в строежа, дори размениха двустаен апартамент с по-малък, а разликата вложиха в строителството. Но сега живеят на тясно, особено с детето.
Всяко тяхно посещение се превръщаше в разговори за строежа. Описваха къде ще е банята, как ще изолират стените, как ще е ел. инсталацията Аз слушах, но сърцето ми се свиваше. Нито дума за здравето ми, нито интерес как съм само стени, тръби, тавани.
И един ден реших да попитам направо:
Значи, искате да продам къщата си?
Те се развълнуваха. Замърдаха се, започнаха с ентусиазъм да разказват как ще живеем всички заедно. Но аз гледах снахата си и знаех не искам да споделям покрива с нея. Тя ме понася едвам, а аз се сдържам да не кажа какво мисля.
Но сърцето ми боли за сина ми. Той се бори, мъчи се. Ще му трябват още десет години да завърши къщата, ако не му помогна. И наистина искам да го облекча. Но попитах важното:
А къде ще живея аз?
Отговорът не закъсня. Снахата, винаги с гениални идеи, изстреля:
Имаш онази градинка в село, можеш да стоиш там. Спокойно, тихо, без да пречиш на никого.
Градинката има, да. Но е дървена къщичка на четиридесет години. Без отопление. През лятото може и да се прекара ден, да дишаш чист въздух, да сготвиш стафиди. Но през зимата? Да цепиш дърва? Да вървиш по снега до клозета? Краката вече ми поддават, кръвното скача. Страх ме да съм сама там, а те предлагат да прекарам ЗИМАТА?
Опитах се да обясня:
Ама там е студено, клозето е навън, няма условия.
А в отговор:
В селата хората така живеят и не умират.
Ето. Дори не ме поканиха да стоя при тях докато къщата се дострои, не казаха, че ще са близо. Само: Продай къщата си строежът е спрял!
А наскоро чух снахата по телефона, говори си с майка й:
Може да я настаним при съседа, да живеят заедно. И да продадем апартамента бързо, преди да се размисли.
Краката ми треперят. Значи така. Вече са решили съдбата ми. А аз си мислех, че ще имам поне стаичка в тяхната къща. А планът й е да ме избута при съседа и да ми изтръгне ключовете
Отидох при Иван, съседът. Той е вдовец, живее сам. Разговаряме, пием чай, спомняме си младостта. Ама да живея с него?! Да не би на сила? Срам!
Седнах и си помислих: може би наистина трябва да продам къщата си? Да дам парите за строежа, да помогна на сина си. Ако после ми отделят кът? Ако се отнасят добре с мен?
Но после погледнах снахата, припомних си думите й И страх ме обзе: а ако ме изхвърлят после? Ако пак предложат градинката и кажат мерси?
Наближавам седемдесет. Не искам да свърша на улицата. Не искам да съм беззащитна баба, бутана оттук-натам. Не искам да умра в ледената къщичка, под възглавница, с плъховете. И още по-малко да бъда тежест за сина ми и жена му.
Искам само спокойна старост. В къщата си. В леглото си. Където знам къде е всяко нещо. Където мога да затворя очи без страх.
Майка съм, да. Но съм и човек.
