А свекървата все й е малко

Спомените ме връщат към онзи студен следобед, когато в нашата малка апартаментка в София почти не остана нито една късчета месо за майка ми.

Какво, да ми се жаля, че няма късче месо за майка? ми викаше Иван, докато се мъчех да разбера къде е скритото вино за сълзите.
Не ти се яжи, ти не си купувал и не си готвил, заповяда тя.

А аз бях милостив, Иван, защото до следващото заплата имаха две седмици, а във фризера ни беше празно. Иван вдиша дълбоко, се изправи и нервно обиколи стаята.

Винаги всичко свързваш с парите, Сияна. Ставаш скучна, суха, различна от онзи, който бях. мърмореше Иван, докато тя стискаше очи и разглеждаше листа с разходите цифрите отново не се съчетаха.

Петстотин лева нейната заплата. Четиристотин на Иван. Общо деветстотин. Живей и се радвай, но

Четиристотин лева месечно излитаха в бесконечната паста на ипотеката, още хиляда кредит за ремонт, който никога не завършихме. По коридора все още висяха тесни тръби от стените, чакащи нова вана, за която винаги нямаше пари.

Сияна, мама ти се обади, прозвуча гласът на Иван от кухнята. Той казва, автобусът тръгва след час.

Сияна вдиша тежко, затвори лаптопа и се придвижи към кухнята.

Ще я посрещнеш? попита тя, опирайки се до плочка.

Разбира се, ще я посрещна. Сияна, направи нещо домашно подхвърли Иван.

Майка ѝ се оплакваше, че стомахът ѝ не издържа повече магазинните продукти.

Домашно, отекна Сияна. Иван, в нашия хладилник има само една мишка, гладна като лисицата.

Папите ви изпратиха торба във вторник, напомни Иван, изпивайки празен чай. Там беше месо.

Сияна сграбчи устата си.

Да, родителите ѝ изпратиха. Свинско, трийсет яйца, торба картофи, буркани със зеленчуци. Ако не бе тях, Сияна и Иван щяха да умрат от глад.

Техните родители, простички селяни, подкрепяха младата им двойка, разбирайки, че ипотеката в градмегаполис е истинско робство.

А майка на Иван, Десислава Павлина, счупено вярваше, че помагат само тя.

Планирах да разтегна това месо за две седмици, прошепна Сияна. Да си направя кюфтета, да ги замразя.

Десислава рядко идва, нека не бъдем скъперници, а? погледна Иван Сияна като разтърсена кучка. Тя е на петдесет и осем, вече е стара, нуждае се от грижа и внимание.

Стара, мисли Сияна, но майка ѝ беше на същата възраст и успяваше да държи дома, работи в училище и гледа внуците на поголямото си братче.

Десислава Павлина, на петдесет и осем, често се оплакваше, че се умори от живота, седейки пред телевизора в селото, където единственият домашен любимец беше котка Величко.

Добре, издиша Сияна. Ще сваря шопска салата и ще направя гювеч.

Иван се усмихна, я целуна по бузата и побърза да се облече.

***

След като Иван се оттегли, Сияна извади от фризера скъпоценен пакет. Свинско на кости тежък, добър парче.

Тя нареди месото върху дъската, наряза частта за гювеч, а коските с остатъци за ароматен бульон.

Докато бульонът завръщаше, Сияна обелваше картофите. Мислите й въртяха се около парите. Обувките ѝ бяха износени, циповете се разпадаха, нови щяха да струват поне хиляда лева минус пет хиляди.

Значи отново ще отложи посещението при зъболекаря, а зъбът ѝ боли на студа.

Поне работя от вкъщи, утешаваше себе си, нарязвайки зеле. Не харчим за транспорт, не плащаме за обяд в офиса. Спестявам.

На двадесет и две години Сияна се чувстваше като заплетено конче.

Приятелките ѝ публикуваха снимки от партита, от морски курорти, хвалеха се с нови рокли, а Сияна единствено имаше график на плащания на хладилника и вечно търсеше намаления в Лидл.

Счупи се ключалката.

Ето ни! гърмеше гласът на свекървата, изпълвайки малката коридорна.

Сияна избри ръцете си с кърпа и излезе да я посрещне.

Десислава Павлина, масивна жена с ярко намазаните устни и химическа прическа, вече сваляше палтото от рамо на сина.

Ох, тази пътека, разтърси всичко! се оплакваше тя, без да погледне невестата. Шофьорът беше хам, печката не се включи, вятърът минаваше по краката

Здравей, Сияна. Как си бледа? Не се грими ли изобщо? подиря майка му. Трябва да се грижиш за себе си, иначе съпругът ти ще те избяга.

Здравейте, Десислава Павлина. Аз работя у дома, пред кого да се грими? отговори Сияна учтиво.

О, спри, не започвай, отхвърли свекървата, влизайки в апартамента в уличен обувки. Дай ми чай от пътя. Или по-добре нахрани ме веднага, иначе няма сила.

Моля, измийте ръцете, помоли Сияна вежливо, но твърдо. И съблечете се. Ще започна да сервирам.

Кухнята стана тесна. Десислава зае почти половината пространство, засядайки на престижно място до прозореца. Иван се мръкаше до нея, подложил й възглавничка за гърба.

Виж, мирише като храна, оцени свекървата, вдишвайки аромат. Шопска салата?

Шопска, кима Сияна, разпределяйки супата по чинии.

Тя се стараеше. Честно се стараеше. На Иван сложи повече бульон в чинията, за себе си наля празна салата само бульон със зеле и картофи, без парче месо.

А Десислава, гостът, избра найсочните късчета кости, къдешки месо, което Сияна обичаше да гризе, защото беше повкусно от всяко филето.

Яжте, докато е топло, постави Сияна чинията пред свекървата и се седна напред.

Десислава вдигна лъжица, разбърка супата. Лицето ѝ започна да се променя. Брадичките се вдигнаха, устните се свиха в тънка линия.

Тя хванала с лъжица голяма кост, от която висяше парче месо, и го вдигнала над чинията.

Какво е това? попита тя студено.

Кости, отговори Сияна, смачвайки парче хляб. Месни, найвкусното е там.

Кости?! вика Десислава, гласът й се изстреля в октава. Ти ми ги подаде?

Иван замря с лъжица у устата. Сияна се замръзна в очи.

Десиславо Павлина, върху тях има месо. Умишлено ги избрах, за да е посъществено

Посъществено?! викна свекървата. Какво ми правиш? Смираш ме като дворна кучка? Ти ядеш рязана телешка, а на майка ми остатъци?

Какви остатъци? трепереха устните на Сияна. Аз сама не съм наляла без месо! Вижте!

Но Десислава не гледаше. Хвърли чинията и се спря към тоалетната.

Майко, какво правиш? Май! Иван се изскочи, но беше късно.

Чух как се затвори тоалетната седалка и шумът на водата изсмуче двучасовия труд на Сияна и подаръците от родителите ѝ.

Свекървата се върна в кухнята, отиде до кошчето за боклук, отвори шкафа и, с грозен гримас, изхвърли коската.

Нека повече не ям в този дом прошипя тя. Иван, какво си донесъл? Деревенски безкултурен. Уважението към старите нула. Кости като храна!

Сияна седеше, схванала ръбовете на масата. Иван се мъкаше да пренасочи погледа от майка към съпруга, без да знае какво да прави.

Не съм куче, прошепна Сияна. И вие не сте. Това бяха добри продукти, родители ни ги изпратиха.

Ами, изпратиха! Хайде яжте вашите кости! ревна свекървата. Има ли нормална храна в този дом, или трябва да стоя гладна?

Сияна се изправи. Искаше да вика, да изхвърли жената навън, да ѝ хвърли нещо тежко, но възпитанието и интелигентността, отгледани от майка и баща, я спряха.

Има макарони с гювеч, каза тя.

Взела енергично тигана с гювеч и тенджерата с макарони, ги постави на масата.

Сервирайте сами. Боя се отново да не съм добра.

Сияна излезе от кухнята, скри се в ъгъла на дивана, който служеше и за спалня, и включи телевизора, за да не чува крила на гняв.

Но гласът на Десислава прозвуча ясно:

Децата се разпадат, бубне тя, бъркайки с чашата. Аз съм тук с душа, а тя кости! Какво прави, да мрази лицето ми?

Майко, не е от злоба, се опита Иван спокойно. Тя мислеше, че ще е повкусно. При нас така обичат

Какво обичат! Ние сме културен народ, не живеем в кобилища, като някои!

Тъжно звънна капака на тигана.

О, това е друго, промени се гласът й в милостив. Месо, дай

Сияна не издържа вече. Тихо се приближи до вратата, погледна в процепа.

Десислава блъскаше със лъжица в тигана, изкарайки едно по едно парчета месо от гъста сос. Първото, второто, третото натрупа се куп гювеч в чинията си, оставяйки в тигана почти само сок и две лъжици макарони.

Макарони са празни, кими тя с пълен уста. Трябваше маслото да се добави. Спести, синко, спести.

Сияна видя в очите си мрак. Този гювеч беше замислен за два дни! Утре Иван щеше да вземе работа, тя да яде обед, а вечерта да остане. Половин килограм чисто месо!

Тя се върна към дивана, постави лице в възглавница и безмълвно плака. Десет минути по-късно Иван се появи в прага.

Сияна започна той нежно.

Тя вдигна глава.

Какво?

Защо си толкова разстроена? Майка е само уморена от пътуването, нерви Тя е стар човек. Не се ядосвай толкова.

Тя изхвърли супата в тоалетната, Иван. Супа, която готвах два часа. От месото, което родителите ми изпратиха!

Ох, малко се разпали, кимна Иван, сядайки на крака на дивана, опитвайки се да я хване за ръка. Сияна оттегли ръката си. Слушай, тя се нахрани, но все още е разстроена. Казва, че ѝ се вдига кръвното от обида.

От обида? Сияна се смя горчиво. Ами ако яде храна, предвидена за два дни, не й се вдига кръвното?

Сияна! извика Иван, сърбяйки се. Защо използваш думата съ…жирала?

Тя се усмихна, гладът ѝ се пробуди.

Месо за майка жалко е ли?

ТиСияна реши, че найповажното е да запази достойнството си и да продължи напред, далеч от бурните кулиси на семейните конфликти.

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

one + 3 =

А свекървата все й е малко
Сватба заради Кольо Щастливото детство на Кольо свърши на пет години. В един ден родителите му не дойдоха да го вземат от детската градина. Всички деца вече си бяха тръгнали, а момченцето седеше на масата и рисуваше себе си, мама и тате. Госпожата го наблюдаваше и тихо бършеше сълзите си. После се приближи, вдигна го на ръце, прегърна го силно и прошепна: – Каквото и да стане, не бива да се страхуваш, Кольо. Сега трябва да си силен, разбираш ли ме, мило дете? – Искам при мама – промълви той. – Скоро ще дойдат една леля и един чичо. Те ще те заведат при други деца. Недей да плачеш. Тя пак го притисна с мокрото си лице. После го взеха за ръка и го насочиха към колата. На въпроса „Кога ще ме върнете при мама?“ му обясниха, че мама и тате са далече и днес няма да могат да го вземат. Настаниха Кольо в обща стая с други момчета като него. Родителите му не дойдоха нито на следващия ден, нито на по-следващия. Той си поплакваше тихо нощем, а накрая се разболя. Сериозно говори с него една леля в бяла престилка, когато му мина. Обясни му, че родителите му вече са много далече – на небето. Не могат да слязат при него, но винаги са до него, гледат го, грижат се, и затова трябва да е добър и здрав, за да не ги натъжава. Но Кольо не повярва. Гледаше небето и виждаше само облаци и птици. Реши да ги намери на всяка цена. Изследва внимателно двора по време на разходки. Откри малка дупка зад храста, където железните решетки на оградата бяха леко огънати. С прозорливост започна да копае и бавно прокара път. Скоро на най-широкото място между решетките си проби пролука и излезе навън. Хукна далече от мразения дом, но не познаваше града и скоро се загуби. Трябваше да открие дома си, но всички блокове изглеждаха еднакво. Тогава видя на пешеходната пътека жена, приличаща на мама му – същата рокля на точки, стегната руса коса. – Мамо! – извика Кольо и я последва. Тя не го чу. Коля я догони и се хвана за ръката й. Жената се обърна, приклекна и го погледна – не беше неговата майка. Нина се влюби, когато беше на двайсет. С Виталий си пасваха чудесно и бързо се ожениха. Но след три години тя разбра, че не може да има деца. Виталий не прие лесно това, обсъждаха лечение и санаториуми, а после приеха мисълта да осиновят дете от дома. Но Нина обичаше толкова много съпруга си, че му предложи развод – двамата бяха още млади, той ще си намери друга жена и ще има истинско семейство. Виталий не се съгласи. Тогава тя измисли хитър план – излъга, че вече не го обича и има друг. Виталий не й повярва и чак когато Нина не се прибра една нощ и се появи подранила с мирис на алкохол и мъжки парфюм, той поиска развод. ___________________________ Точно тогава, на раздяла, Кольо срещна Нина и нарече „мамо“ – сърцето й се разтуптя от вълнение. – Изгубил ли си се, дете? – попита го нежно тя. – Търся мама и тате. Казаха ми, че са в небето, ама не вярвам… – проплака Кольо. – Хайде с мен, живея наблизо. Ще хапнем баница и сладки, искаш ли? – хвана го за ръка и го заведе у дома. Кольо изяде печени курабийки и усърдно разказа какво му се е случило. Явно отдавна не беше вкусвал нещо сладко – по-големите деца му вземали лакомствата. Нина съжали момчето и попита: – Искаш ли да живееш с мен, Кольо? Когато пораснеш, ще разбереш… А с мама и тате ще се срещнеш някой ден, но още не е време. Кольо се съгласи. Нина веднага звънна в дома за изоставени деца, за да каже къде е момчето. Всяка вечер започна да го навестява и да носи лакомства. Но да го вземе на осиновяване не можеше– имаше жилище и работа, но като сама жена без съпруг, не й даваха дете. За първи път съжали, че настоя за развод. Реши да сключи фиктивен брак с колега Станислав, бивш плейбой, който прие…[условно, срещу заплащане и вечеря със свещи]. Когато пак видя Кольо със синина под окото, Нина реши – ще жертва себе си, за да го отърве от тормоза в дома. На вечерята в събота скоро звънна Виталий на вратата. Видя букета на Станислав и веднага си тръгна, не повярва на обясненията. ______________________________ Две години по-късно Кольо гордо стоеше на първия учебен ден – облечен в костюм и с огромен букет. До него бяха мама – облечена в любимата рокля на точки, тате и малката му сестричка Маринка – и двамата осиновени от Нина и Виталий, които отново били заедно… – Мамо, тате, обещавам да уча добре, да не се сърдите, че имам нови родители. Много ги обичам, но ви помня, зная, че сте горе на небето… Всяка неделя ходеше на занятия в енорийското училище към църквата и вече разбираше какво значи да вярваш! А Нина, водена от любов и майчино сърце, трябваше за втори път да се омъжи за Виталий – заради Кольо! Така заживели всички щастливо. (Заглавието е адаптирано като “Сватба заради Кольо”, запазвайки всички български културни препратки, традиции и имена, а сюжетът с детската съдба и приемното семейство остава централна тема.)