Знам й̆ всичко за нея
Кой беше по телефона?
Максим се сепна, едва не изпускайки телефона си.
Никой. Някакви мошеници…
Виктория не откъсна поглед от ножа, с който режеще краставицата за салатата. Третият мошеник за вечерта. Интересна статистика за човек, който до неотдавна се оплакваше, че му звънят само майка му и куриери.
Максим прибра телефона в джоба си и се отправи към хладилника, без всъщност да знае защо. Застана пред отворената врата, взрян в рафтовете с поглед, сякаш търсеше отговори на житейски въпроси. След малко затвори, без да вземе нищо.
Вечерята е готова след двайсет минути подхвърли Виктория.
Добре.
Той се скри в хола и почти веднага оттам се разнесе силен звук от телевизора твърде силен за малкия им апартамент. Виктория едва се усмихна и продължи да подготвя.
…Закъсненията от работа започнаха само седмица след първите странни обаждания. Първо веднъж, после две вечери поред, а до края на месеца Максим си идваше у дома почти всяка вечер около девет.
Много работа, нов проект обясняваше той, събувайки обувки в антрето. Клиентът е нервен, шефът ни натиска.
Разбирам.
Виктория му слагаше претоплената вечеря и сядаше срещу него с книга. Не питаше повече. Не искаше да знае на кой проект работи, нито защо това изисква толкова извънредни часове. Максим изглеждаше подготвен да отговаря, да се оправдава, но никой не го разпитваше и това го объркваше.
Не си ли ядосана? попита той веднъж, ръчкайки с вилицата си в каймата.
За какво?
Че се прибирам толкова късно.
Виктория обърна страница.
Работата е работа.
Максим кимна, но не изглеждаше доволен от спокойствието й. На хора, които лъжат, им е най-малко удобно, когато им вярват напълно.
Първите подаръци се появиха в началото на декември. Първо обеци, не за празник, не за годишнина, просто така. После копринен шал от бутика на Витошка, който подминаваха десетки пъти, а Виктория никога не се бе заглеждала по витрината.
Ще ти отива рече Максим, подавайки кутията. Мислех си как ще пасне на бежовото ти палто.
Виктория разгърна опаковката и прокара пръсти по меката тъкан.
Много е хубав.
Наистина ли ти харесва?
Разбира се.
Сложи шала в гардероба, при другите почти неизползвани вещи. Максим бе щастлив онова особено щастие на човек, който е получил опрощение за грях, който още не е изповядал.
Парите даваше леко, все едно не ги брои. Нов телевизор, въпреки че старият беше повече от приличен. Скъпа кафемашина, която Виктория бе споменала един път между другото. Билети на първите редове за представление в театъра.
Виктория приемаше всичко със сдържена усмивка. В ума си трупаше парче по парче пъзела: аромат на чужд парфюм по яката на ризата му; съобщения, които Максим четеше във ваната, уж се къпеше; новият навик при оставяне на телефона с екрана надолу.
…Коледното фирмено парти беше в ресторант на Орлов мост. Виктория облече бежовото палто и копринения шал и очите на Максим мигом светнаха. Неговите колеги се суетяха около масите с мезета, вече се вдигаха първите наздравици.
Приближи Анета, докато Максим бе отишъл за напитки.
Може ли за момент? попита тихо.
Застанаха до прозореца, далеч от шумотевицата.
Почти не се познаваме започна Анета, стискайки ремъка на чантата си. Мъжът ми работи с Максим в един и същи отдел.
Помня.
Просто… Анета взе телефона си и отвори галерията. Миналата седмица бях в центъра. Случайно видях и… Извинявай, не знаех дали да ти показвам.
На екрана снимка: Максим прегръща жена с тъмна коса. Следваща: целуват се пред входа на ресторант.
Виктория гледаше снимките и лицето й остана спокойно.
Знам, че изглежда зле набързо добави Анета. Не ми влиза в работата, но реших, че е добре да знаеш.
Благодаря ти.
Добре ли си?
Да.
Анета кимна неуверено.
Няма да го казвам на никого. Обещавам. Даже на мъжа си.
Ще съм ти благодарна.
Максим се върна с две чаши шампанско. Виктория прие своята, усмихна му се по обичайния начин. Той нищо не забеляза, твърде зает бе да търси сервитьор с тарталетки.
Вкъщи пътуваха в мълчание. Радиото тихо пълнеше колата, Максим припяваше нещо наум. Виктория гледаше светлините на уличните лампи и мислеше за това колко странни са хората боят се от разкритие, но сами оставят следи навсякъде.
Приятна вечер беше каза Максим, спирайки колата пред блока. Хареса ли ти?
Много.
Не бързаше. Следващите седмици продължиха в привичния ритъм: закуски, вечери, разговори за нищо. Максим продължаваше да се бави в офиса. Виктория не задаваше въпроси.
Подаръците не спряха: златна гривна за Нова година. Годишна карта за СПА. Даде й свобода да похарчи за нова кухня колкото решила.
Виктория приемаше всичко.
Трансферите започнаха в януари. Малки суми, които не биеха на очи: петстотин лева за масаж, седемстотин за козметик, хиляда лева за нови ботуши.
Мамо, пратих ти превод.
Видях, дъще. Валентина не питаше защо. По гласа на Виктория по телефона се разбираше всичко. Всичко ще се оправи.
Знам.
На Максим разказваше за разноски по салони за красота, маркови магазини, клиники. Той само мърмореше добре, без да гледа сумите. Какво за него са парите, след като съвестта може да се откупи с всяка банкнота?
Скъпа чанта си си взела отбеляза той веднъж, виждайки лъскавия плик в антрето.
Италианска кожа.
Хубава е.
Чантата беше от разпродажба за сто лева, останалите шестстотин и петдесет Виктория бе пратила на майка си. Максим не забеляза вече не гледаше друго освен собствения си телефон и нескончаемите събрания.
Валентина трупаше парите по отделна сметка на свое име. Дъщеря й нищо не обясняваше, но майчиното сърце усещаше нещо се готви. Не е на добро.
Няма ли да дойдеш уикенда? питаше я Валентина.
Не още, но скоро.
Виктория методично опразваше семейните спестявания: курсове по английски, за които не се записваше; абонамент за фитнес, какъвто не съществуваше; скъп стоматолог, който не й бе нужен.
Максим приемаше разходите като човек, който предварително плаща за бъдещи прегрешения. Всеки превод малко опрощение, още една тухла в стената на собственото му спокойствие.
Имаш ли нужда от нещо? питаше той вечер.
Ще поръчам утре спално бельо от онзи магазин, имат намаление.
Разбира се.
Дори не пита кой магазин, какво намаление. Виктория се усмихваше вътрешно лесно се подвежда човек, който иска да бъде лъган.
Към края на февруари на общата сметка останаха осемстотин четирийсет и три лева. Виктория провери баланса отрано, докато Максим се къпеше. Погледна числата, затвори приложението.
На вечеря сготви любимите му кюфтета, а масата нареди в хола, не в кухнята.
По какъв повод? почуди се Максим.
Сядай, ще ти кажа.
Той седна. Виктория остана права.
Знам за нея.
Максим се вкамени с вилица във въздуха. Лицето му смени няколко цвята от розово до сиво.
За кого?
Недей, Максим.
Вилицата звънна в чинията.
Откъде… Как ти стана ясно…
Не е важно.
Опита се да стане, но краката го изневериха. Виктория го наблюдаваше спокойно, почти безразлично. Толкова време се бе подготвяла за този момент, че сега усещаше само умора.
Вики, мога да ти обясня
Не е нужно.
Беше грешка, аз
Утре ще подам молба за развод.
Максим се вкопчи в ръба на масата.
По-чакай. Може ли да поговорим? Моля те
Не.
Виктория се обърна и отиде в спалнята да си събере багажа. Максим си остана над изстиналите кюфтета, взрян в празното. Играта бе приключила той изгуби.
Валентина отвори вратата още преди Виктория да позвъни.
Има борш на котлона. Стаята ти е готова.
Виктория прегърна майка си на прага. За първи път от месеци раменете й се отпуснаха, напрежението изчезна.
Благодаря, мамо.
Ела да ядеш. После ще говорим.
Разводът мина бързо, тихо. Максим не спори, нищо не делиха апартаментът остана негов, а сметката беше празна.
Виктория подписа документите с облекчение. Никаква отмъстителност, никаква горчивина. Само спокойствие.
…Шест месеца при майка й минаха неусетно: работа, книги, дълги разходки по познатите калдъръмени улици. Докато един ден брокерката не й звънна с добра новина.
Гарсониера в нова кооперация. Влиза в бюджета ви. Искате ли да я видите?
Виктория поиска.
Ипотеката й одобриха за седмица: добра кредитна история, стабилна заплата, първа вноска всички онези пари, които бе теглила от общата им сметка.
Ключовете получи в последните слънчеви дни на август. Тежкият ключодържател грееше в джоба й.
Първата вечер в новия апартамент Виктория прекара на надуваем дюшек, в празната стая. Мебелите щяха да дойдат утре, но не искаше да чака. Лежеше, гледаше тавана и си мислеше колко далеч е стигнала за една година.
Без съжаления. Без въпроси а какво ако. Само тишина, ухаеща на свежа мазилка и ново начало.
Виктория се усмихна в тъмното…
На сутринта щеше да си свари кафе в новата джезве и да го изпие на прозореца. После щеше да започне да подрежда домa си бавно, тухла по тухла, търпеливо, така както методично изграждаше пътя си извън един лъжлив брак.
Търпение и разчет те я доведоха тук. И пак те ще я водят напред.
