Днес ми се случи нещо невероятно, нещо, което ще помня цял живот.
Момчето гледаше през прозореца и молеше баба си:
Бабо, кога ще излезем навън?
Днес е студено, миличък, по-друг път. отговори жена. Имам много работа, не ми е до разходки.
Цветана Ивановна допринасяше към семейния бюджет, плетейки шапки и шалове на поръчка. Този път трябваше да изплете цял комплект шапка, ръкавици и шал. Но внукът й не спираше да я моли:
Добре, добре, убеди ме. Ще излезем, но не за дълго навън е студено, а и трябва да плета. предаде се тя.
Излязоха навън. Улицата беше пуста всички се бъхаха в топлината на домовете си. Разбира се, детето тихтях насам-натам, а вече й беше студено до ко́сти.
Стига, Борисче, време е да се прибираме. Доста разходихме. каза баба му.
Но момченцето беше неуморимо. Изтича към детската площадка, скри се в лабиринта и замлъкна. Жената го викаше отново и отново, но той не отвръщаше. Приближи се до лабиринта, повика го и тогава той й отвърна:
Бабо, тук има кукла! Да я вземем!
Цветана влезе в лабиринта и видя чанта, от която се чуваше тънък писк. Кръвта й замръзна в жилите. Отвори чантата а в нея беше новородено бедничко, увито в тънко кърпиче. Лицето му вече посиняваше от студа. Жената го грабна, притисна го към гърдите си, за да го втопли. С треперещи ръце извика линейната.
Дойдоха бърза помощ и полиция. Бебето заведоха в болница, а Цветана и Борис останаха да дават показания.
Как отгледахте бебето? питаха ги.
Тя разказа, че внукът й го е открил ако не беше него, тя дори нямаше да чуе писка.
Браво на момчето! Така се прави! похвалиха го полицаите.
Жената не можеше да проумее как може някой да изхвърли свое дете? Нима сърцето му не се съкруши?
Виждали, сме всякакви неща хвърлят ги в контейнери, подмятат ги на непознати… Вече нищо не ни учудва. отвърна служител.
Цветана помоли да се обадят в болницата и разберат как е бебето. Казаха, че е премернало, но ще се оправи.
Още малко и нямаше да оцелее. поясни полицаят.
Пуснаха ги да си ходят. Каква работа след такова изпитание? Забрави се всичко.
На сутринта Цветана се обади в болницата:
Защо ви интересува? Вие кой сте на детето? попитаха я.
Никой. Но нищо сме го намерили вчера.
А, вие сте спасителейте! Бебето е момиченце. Добре е. Благодарим ви, че не оставихте да загине.
Искам да я посетя. Да ви принеса ли нещо?
Обикновено не е позволено, но за вас ще направим изключение. Донесете памперси и мляко за кърмачета.
На следващото утро те се явиха с пълни чанти. Пуснаха ги при бебето. То беше толкова малко и беззащитно, че Цветана не успява да задържи сълзите. Донесе и широк шал от мека пряжа, сивкав, с красива дантела по ръбовете. Беше го изплела отдавна не за продажба, а просто така, сякаш е знаела, че ще му дойде времето. Зави бебето с шала и пожела му щастие.
Продължаваха да се интересуват за момиченцето. Нарекли го Ралица. Намериха и безотговорната майка, която беше лишена от родителски права. Скоро бебето беше осиновено едно бездетно семейство се влюби в него от пръв поглед.
Мина счумнадесет години. Цветана беше остаряла, но с все така жив дух. Готвеше любимия курник на Борис той обеща да дойде и има сюрприз за нея.
Вратата се отвори. Влязоха Борис и едно момиче:
Бабо, запознай се това е Ралица, моята годеница. Сякаш сме били свързани от началото на времето.
Браво, внуче! Добре дошли в семейството, Ралице! Цветана се зарадва. Ще видим и правнуци скоро! Влизайте, не стойте на прага. Момичето се усмихна срамежливо и подаде на Цветана малък пакет, увит в хартия с цветя.
Исках да ви върна това прошепна тя. Шалът, с който ме завихте онзи ден пазих го цял живот.
Цветана го отвори с треперещи ръце сивкавата прежда, дантелата по ръба, сякаш времето не бе минало.
Ти винаги си беше част от нас каза тя и притисна момичето до сърцето си. А сега вече официално.
