Мартин, колко пъти още? майка Гина раздразнено стукаше пръстите си по масата. Тонът гърчеше в тесния кухненски ъгъл на наетия апартамент в София, отскачайки от голите стени. Казах ти да не започваш този разговор.
Но мамо
Никакви но! изскочи тя от столовете, почти изхвърляйки чашата с недопитото кафе. Имам свои проблеми до ушите. Мислиш ли, че е лесно да започнеш живота от нулата? Да си намериш работа? Да плащаш наема?
Мартин се сплесна в кътчето, поглеждайки недоварената яйчена закуска с цветен декор от разпродажба. Жълтъкът се разлея като есенно слънце зад прозореца мутно и безжизнено. Навън се стичаше лек дъжд, превръщайки мрачния квартал в още помрачен пейзаж: сиви девететажни къщи се разтваряха в мъгла, а редки преминаващи хора изглеждаха като призраци.
Прости в новото училище
Какво в новото училище? прекъсна майката, нервно оправяйки прическата пред малкото огледало, окачено на хладилника. Отново не можеш да се справиш с хората? С твоята срамежливост! Стани посмел, и ще се оправиш.
Тя ухапа износената кожена чанта, поглеждайки се в отражението в огледалото в коридора. Чантата беше толкова тесна, че двама души не можеха да се помислят да я споделят още едно неудобство в новия им дом.
Трябва да отида на работа. И вечерта не се надявай имам среща с Иван.
Вратата се затвори зад нея, оставяйки Мартѝн сам с охладената закуска и усещането, че е безполезен. В празния апартамент настъпи тишина, само уличният шум от коли и надолу от етаж надолу лай на куче разпръскваха нощната тишина. Той се изправи, изми съдове механично, събра раницата си. Няма как да се върти към училище. Никак.
Новото училище типична триетажна сграда от червено кирпиче, построена в седемдесетте беше почти копие на старата, не само по външност: същите подмятни погледи, шушукане зад гърба, подмятане в тесните коридори, където миришеше на столовна храна и мръсни подови кърпи. Тук обаче беше още полошо никой не го познаваше, никой не искаше да го опознае. Той беше просто цел за скучаещите съученици.
Хей, тихото момче!, Какво, майчин син?, Разкажи как баща ти те остави! тези реплики го преследваха целия ден, отеквайки от стените, боядисани в бледозелено, вмъквайки се в изтърканата линолеум. На последната почивка му се стори късметът да е настрана.
До тоалетната на първия етаж, в онзи тъмен ъгъл на коридора, където лампата постоянно не светеше, го обгърнаха трима старшекласници. Единият, рижко гигантче, наречено КостадинДомати, с червено лице и веснички като късчета кедрово, се усмихна:
И така, новак, дайте ми пари.
Нямам, пробълтеше Мартин, опитвайки се да се промъкне. Стената излъчваше студ, а във въздуха виси мирис на белина.
Как така нямаш? един от другите го схвана за якето, а Костадин бързо прочете джобовете му. А това що е?
Той извади изпъната купешка няколко лева за продукти, които Мартин трябваше да купи след училище.
Последните, изтласка Мартин, усещайки студен пот да се стича по гърба му.
Сега мои, показа се Костадин, тласкайки го към стената. Мартин се блъсна болезнено по гръб. И да не си мислиш, че ще се оплакваш
Ударът го удари в корема. Той се сви наполовина, вдигайки въздух, пропит от прах и влага. Вторият удар почти не го докосна светлината в очите му помръщи.
На урока той не се появи. Поглеждайки своето отражение в мутното огледало на училищната тоалетна, където постоянно капеше от разтекла кран, Мартин реши: Достатъчно е. Няма да издържи повече.
Качването на покрива отне помалко от минута. Старата железна врата беше необвита и се отвори без усилие. Вятърът шепнеше косите му, а долу шумеше градът: коли гудеха, кучета лаеха, деца викат на площадката. Мартин се приближи до ръба. Бетоновият парапет беше студен и шуршащ под дланите.
Стой! крик, изрязан от никъде, го спря в миг.
Пазачът сухар старче в избледнял сив пуловер се появи неочаквано бързо. Хвана го за яке и го оттегли от ръба. Старческите му ръце, обрасли с петна, бяха изненадващо силни.
Следват крики и сълзи. Директорът пълна жена в строг костюм нервно мърдаше перлената верижка. Психологът млада жена с добри очи говореше за задължителна терапия и работа с травмата. Майка Гина, прибрала се от работа, с размазана червена маска под очите, викаше:
Сте попаднахте ли в лудост? Стигнахте ме да се срамувам! Достатъчно ли са ми проблемите?
Изходът на Мартин бе изтрит проблемите не бяха нужни на никого. На следващия ден той едва се принуди да влезе в училище. Сивата сграда стоеше над него като присъда. Сега, до познатите подигравки, се прибавиха нови: псих, самоубиец, пръстен.
Нищо, Мартин ще намери начин да завърши започнатото и този път никой няма да му стои на пречка.
Отлепен от всичко, той не забеляза как някой се приближи към масата му.
Мога ли да седна тук? прозна слънчев, леко подигравателен глас, който се открои сред шумотевицата в класната стая.
Мартин вдигна очите. Пред него стоеше висок, худ, момче със светлосиви очи. Избелели дънки, суиче с качулка, износени кецове нищо особенo.
Има ли свободни места? мърмори Мартин, показвайки към празните партита.
Да, но ми харесва тук.
Мартин се отрече с рамо. Какво разлика?
Аз съм Силван, протегна ръка. Дланта му беше топла и суха.
Мартин.
За Мартин Силван стана първият истински приятел.
Знаеш ли къде е проблемът ти? каза Силван, докато седяха на училищния двор. Есенното слънце пробиваше през старите дървета, рисувайки странни шарки по земята. Ти позволяваш на другите да решават кой си.
Какво имаш предвид?
Те те нарекоха слабак ти повярва. Казаха, че си никой ти се съгласи. А сега реши сам кой си.
Мартин хмуреше, докато с крака на кецовете си подрастваше след дъжда влажната земя:
И какво съм аз?
Виждате, подмина Силван. Очите му блестяха като сребърни нишки в слънчевите лъчи. Не ще ти кажа, ти сам трябва да решиш. А между другото, хайде, намерих нещо.
Нещо се оказа малка спортна зала в полуподвало на жилищен блок близо до училище. Извитата табелка гласи: Бокс клуб.
Не мога започна Мартин, наблюдавайки мъжете, които тренираха.
А опитай, не му даде да завърши Силван.
И Мартин се опита. Първото беше тежко мускулите боляха, тялото се мъчеше. Потът залепваше очите, а треньорът масивен мъж със сиви висци и шрам над веждата изглеждаше като истински тиранин. Но никой не се подиграваше над него. Постепенно нещо започна да се променя. Не само тялото променяше се и вътрешността му.
Силван също ходеше до залата, но никога не тренираше, просто седеше на старата пейка до стената и наблюдаваше Мартин.
Силата не е в удара, казваше той, докато вървяха към къщата на Мартин по вечерните улици, където в лужиците се отразяваше светлината на лампите. Силата е в увереността. В себе си, в правото да бъдеш такъв, какъв си.
Един ден, когато КостадинДомати отново се опита да го провокира в коридора, Мартин просто го погледна в очите спокоен, уверен. Рисото се отдръпна, мърморейки нещо под носа си.
Виждаш ли? усмихна се Силван. Промени се.
Тази вечер Мартин за първи път от дълго време реши да говори сериозно с майка си. Тя седеше в кухнята, уморена след работа, с чаша охладен чай в ръка.
Мам, трябва да поговорим.
Отново започваш? изсъхна тя.
Да, започвам. Защото съм твоят син и съществувам. Проблемите ми не са просто капризи.
Някакъв тон в гласа му я спря, тя погледна внимателно към него.
Промени се прошепна тя, сякаш за пръв път наистина видя Мартин.
Да. Искам да бъдем отново семейство.
Говориха цяла вечер. За първи път от дълго време се чуха истински. Майка му плачеше, размазвайки червения крем по бузите, разказвайки за страховете си, за тежкото адаптиране в новия живот. Мартин говореше за самотата, за тормоза в училище, за онова тъмно отчаяние, което го отведе на покрива. По време на разговора си направиха чай, вшкарата се откри пакет бисквити, а кухнята, обикновено студена и чужда, изведнъж стана потопла.
На следващия ден Силван не се появи в училище. Партито му беше празно и никой не забеляза липсата му. Мартин попита съучениците, учителите всички се преглеждаха с недоумение, никой не помнеше такъв ученик. Но Силван не беше само съученик той бе и помощник в алгебрата, партньор за биологичен доклад.
В спортната зала, където Мартин се завръщаше вечер, никой не спомена високото момче със светлосиви очи, което винаги беше с него.
Вечер, разопаковавайки раницата си в малката си стая, където вече се появиха първите плакати, а на масата лежеше снимка от тренировката, Мартин намери сгъната листовка. На нея стояха две думи: Ще успееш. Той гледаше текста дълго, после се усмихна. Приятелят му беше прав ще успее.
