Сияна никога не е обичала дните, когато в дома за сираци в Пловдив идваха потенциални осиновители. Седем години беше там и нито веднъж не я бяха избрали да стане нечия дъщеря.
Когато беше още малка, тези дни ѝ изглеждаха омагьосани. Гледаше като по-замаяна красивите госпожи и господа, които ѝ приличаха на магьосници от приказките и вярваше, че ще я вземат в свой голям, светъл дом. Новата ѝ майка ще я гушка до сън, а татко ще я носи на раменете си. Ще има своя собствена стая, а досадният Викен няма да може всеки ден да ѝ дърпа плитките и да ѝ подвиква Врабче. Самата Сияна дълго не знаеше какво значи тази дума, но я болеше звучеше като обида. А Викен не спираше:
Врабче! Врабче!
Петгодишна беше, когато остана без майка и баща загинаха при катастрофа по пътя към Родопите. Дълго не искаше да повярва, че няма да се върнат за нея. С времето започваше да забравя лицата им, гласовете им, уюта на дома им, мириса на хляба сутрин и топлите прегръдки.
Толкова и се искаше някой ден да я изберат! Но колкото повече минаваше времето, толкова по-ясно разбираше, че чудото няма да стане. Никой не избираше обикновените момичета като нея, с простичка плитка и рошави вежди. Всички искаха лъчезарни красавици с къдрици и панделки.
Викен все така я подразнеше, само че вече Сияна знаеше врабче е птичка, малка и невзрачна. В онзи ден, когато пак се зададоха нови осиновители, всички момичета ги премениха, сложиха им панделки, сплетоха им косите. А Сияна взе ножицата и сама си подстрига косата късо, като на момче. Вече не искаше някой да я избере. Реши, че оттук нататък в живота си всичко ще избира сама.
Като я видяха така, възпитателките ахнаха, а Викен пак ѝ провикна след гърба:
Врабче!
Тогава Сияна тъкмо беше навършила дванайсет, а Викен беше с три години по-голям. И този път никой не я пожела късата ѝ, неумело подстригана коса и погледът, пълен с гръмотевици, явно не предразполагаха гостите.
Три години по-късно Викен завърши и трябваше да напусне дома. Сбогува се със съучениците, а накрая дойде при Сияна.
Чао засега, Врабче!
Чао отвърна хладно тя.
Дръж се! Остана ти малко. Само три години! После ще дойда да те взема! каза непоколебимо Викен.
Ха, кой ти каза, че аз ще те избера, бе! Глупак! изрече тя.
Викен я погледна дълго и особено, после си тръгна, без да се обърне.
Когато настъпи денят Сияна да напусне дома, излезе през големите железни порти и пое дълбоко дъх вкусът на свободата и на новия живот беше сладък и остър като пролетта в Пловдив. От грозното патенце беше станала красива девойка дълга, лъскава коса до кръста, зелени очи, осанка на лебед.
Отиде до старата им семейна квартира. На улицата чу познат глас:
Здравей, Врабче!
Обърна се Викен. Беше пораснал, широкоплещест и сериозен.
Какво правиш тук?
Нали ти обещах, че ще дойда за теб. Затова съм тук.
Но аз сама избирам, знаеш! отвърна Сияна и го изгледа с предизвикателство.
Избери мен, Сияна! помоли той.
Ще помисля рече тя и се качи към новия си дом.
След този ден Викен започна всеки вечер да чака на пейката пред блока. Седеше, докато прозорците на нейната стая не угаснат.
Лятото отстъпи място на дъждовната есен, сетне на снежна люта зима. Викен не се отказваше. Една вечер Сияна се приближи до него, приседна до него на пейката.
Не ти ли омръзна? Не ти ли е студено?
Ще издържа. Избери ме, само това искам. проговори той и я погледна с нежност.
Сияна скочи и се прибра, а после наблюдаваше през завесата как Викен гледа към нейните прозорци.
На 31 декември Сияна се прибираше забързана от работа. Трябваше масата да нареди, нова рокля да облече скоро ще е Нова година! Но Викен днес го нямаше на пейката. В сърцето ѝ се загнезди неспокойство. Къде ли е, добре ли е? Не знаеше нито адрес, нито телефон. Глупачка! упрекваше се. Как можах да го изпусна така?
Докато подреждаше масата и наля пенливо вино в чашата си, тревогата не я напускаше. Подсъзнателно все гледаше през прозореца. Викен не се появяваше. Усещането за празнота растеше.
Изведнъж небето блесна. Вече гърмят фойерверките, мина ѝ през ума и отиде до прозореца, за да гледа.
Върху снега огромни огнени букви грееха:
ИЗБЕРИ МЕН, СИЯНА!!!
А Викен седеше на пейката, гледаше прозореца ѝ и ѝ махаше с ръкаСияна застина не можеше да повярва на очите си. Огнените думи се отразяваха в стъклото, превръщайки лицето ѝ в пъзел от светлина и сълзи. Без да се замисля, грабна палтото и хукна навън, босонога по студените стълби.
В двора, сред падащия сняг, Викен стоеше до искрящите букви и се усмихваше. В ръцете си държеше букет от полски треви като онези, които някога закачаха в детския дом.
Врабче прошепна той, ще останеш ли с мен тази година?
Сияна се разсмя, препълнена с някакво ново, дръзко щастие. Вятърът смъкна няколко снежинки върху миглите ѝ. Тя се втурна към Викен и го прегърна силно първо като за сбогом със старото си самотно дете, после като за начало на нещо свое.
Ще остана. Аз избирам теб каза тя през смях и сълзи.
Викен я завъртя, снегът заваля още по-силно. Небето избухна в цветове, а двамата, стиснали се, гледаха нагоре малки, невзрачни, и всъщност най-силни от всички.
Защото понякога, след всичките зими и чакане, едно врабче пораства криле за полет когато избере само себе си и някой, който го чака.
