Служителите се подиграваха с тихия старец в хола, докато той не влезе в залата за заседания и затвори вратата зад себе си.
Дойде незабелязано, облечен в намачкано палто и износени обувки. Нито карта, нито асистент. Просто мъж на около 70, с прибрана риза, папка под мишницата и леко насвирване на мелодия от Стъко Патев.
Извинете, господине каза рецепционистката, малко колеблива. Това място е запазено за клиенти и служители.
Той отвърна с тиха усмивка: Знам. Имам среща.
Няколко млади служители минаха покрай него, подсмивайки се.
Още един изгубен пенсионер прошепна единият.
Може би е дошъл да оправи кафемашината подхвана друг.
Никой не му предложи място. Рецепционистката, любопитна, се обади нагоре. После замръзна. Казаха ми да го изпратя веднага горе.
Усмивките изчезнаха. Шумите спряха. Той се качи сам в асансьора. Десет минути по-късно, високопоставен мениджър се втурна в хола, явно разтревожен.
Беше ли тук? Къде отиде? попита, очите му широко отворени. Някой отговори: Стая 14В.
Мениджърът пребледня и изтича без дума. Защото този мъж, на когото всички се смееха?
Той беше основателят. Основният акционер. Самата причина тази фирма да съществува.
И в този момент, вратата на заседателната зала се затвори зад него. А тихият старец?
Той щеше да реши кой ще остане и кой вече няма да бъде част от историята.
Прочетете статията в първия коментар
Служителите се подиграваха с тихия старец в хола, докато не влезе в заседателната зала и затвори вратата.
Дойде безшумно, в набръчкано палто и изтъркани обувки. Нито карта, нито помощник. Само мъж на около 75, с папка под ръка, насвирващ си нещо от Любен Димитров, сякаш нищо не може да го смути.
Господине, тази зона е само за персонал и оторизирани посетители каза рецепционистката, несигурна.
Знам отговори той с кротка усмивка. Имам среща.
Група млади служители мина покрай него и се захит
