Това не може да е истина, Милен! Кажи ми, че просто се шегуваш глупаво. Или нещо съм чула погрешно от шума на водата?
Яна спря чешмата, избърса ръцете си с кухненска кърпа и се обърна бавно към съпруга си. В кухнята ухаеше на сварени картофи, пресен магданоз и портокали типичните аромати преди Коледа. До Бъдни вечер оставаха по-малко от шест часа. По масата се издигаха купчини нарязани продукти за руската салата, във фурната къкреше пълнена патица с ябълки, а в хладилника вече бе стегнат бульонът, който Яна бе правила цяла нощ.
Милен се беше застъпил в коридора, видимо стреснат, риташе с крак и бърникаше копче на старата си риза класическият признак, че е наясно колко неловка е ситуацията, но изобщо не мисли да отстъпи.
Яни, недей сега, моля те гласът му беше мек, малко жалостив даже. На Нина ѝ се спука тръба в банята. Всъщност не, но спряха вода и парно… Представяш ли си децата в студената нощ? Просто не можах да ѝ откажа. Така или иначе, те са мои деца.
Децата, да, Яна се опитваше да звучи спокойно, но отвътре ѝ се тресееше всичко от огорчение. А Нина “твое дете” ли е също? Толкова ли нямаше къде да отиде при майка си, при приятелки, в хотел? Не са малко парите, които ѝ даваш, спокойно можеше да си плати луксозна стая.
Имала проблем, майка ѝ е в болница, а приятелите ѝ са в чужбина, Милен избегна погледа ѝ. Ами нали децата са ми семейство, заслужават празник. Просто ще вечеряме, ще гледаме заря какво чак толкова? Имаме голям апартамент, ще има място за всички.
Яна се огледа в кухнята. Просторен апартамент, но това беше техният свят. За седмица го беше лъскала, украсявала елха, подбирала най-красивите салфетки да паснат на пердетата, купи скъпия парфюм на Милен, за който мечтаеше от месеци. Представяше си спокойно вечер: тихи лампички, свещи, музика… само двамата. Първа Коледа от три години насам, когато никой нямаше да идва. И ето, че тази картинка рухна като кула от карти.
Милен, нали се разбрахме… напомни Яна тихо. Това щеше да е нашата вечер. Не съм против децата ти, знаеш, че ги приемам винаги. Но Нина… Бивша жена ти, на нашата трапеза. Осъзнаваш ли как изглежда това?
Преувеличаваш, опита да се овладее Милен. Взимаме се като цивилизовани хора. Нина е добър човек, само майка на децата, не измисляй драми, Яна. Не бъди толкова жестока навръх празника. Идват след час.
Измъкна се бързо, сякаш се страхуваше тя да го замери с нещо. Яна остана, облегната на плота. Патицата ароматно пукаше във фурната, но апетитът ѝ изчезна. “Не бъди егоист.” Тези думи я удариха най-болно. Три години се стараеше да е перфектна съпруга. Не пречеше на връзката му с децата, поемаше прищевките на Нина да ѝ оправи нещо, да ѝ прибере котката от ветеринаря. Това ли беше благодарността?
Нарязваше картофи механично, надявайки се гневът да отмине. “Коледа е ден за чудеса, за прошка…”
Чудо не се случи. Точно след петдесет минути звънна звънеца. Яна едва успя да се преоблече от домашно в празнично, сложи грим. Милен ухилен като меден самовар хукна да отвори.
Процесията се втурна шумно: първи влетяха Петър и Стефан, десетипет и седемгодишният му син. Без да се събуват, изтичаха през ламината към хола, оставяйки кални следи. След тях, като ледоразбивач, влезе Нина.
С червена рокля с дързък деколте, носеше тежки чанти. Парфюмът ѝ изпълни целия коридор, убивайки аромата на портокалите.
Ох, слава богу пристигнахме! гръмко заяви тя, разтърсвайки снега от палтото направо на пода. Таксито пълна трагедия, Милене, вземи чантите вътре са подаръците и шампанското. Истинско, не като твоята евтина бълвоч.
Яна излезе с учтива усмивка.
Добър вечер, Нина. Здравейте, деца.
Нина хвърли бегъл поглед по Яна, задържа го на строгата, семпло елегантна рокля.
Здрасти, Яне, отговори тя нехайно. Ама много задушно е тук! Трябва прозорци да се отворят. А къде са ми домашните пантофи? Тези, розовите, които оставих миналия път, когато дойдех за парите?
Ще ги намеря, Нинче, още малко, тръпнеше Милен и се завря в гардероба.
“Нинче”!? Яна усети, че вътре започва да кипи. Бившата му жена имаше свои пантофи у тях? Милен знаеше къде са?!
Всички се настаниха в хола. Момчетата надуха телевизора и скочиха на дивана нов, светъл, избран с грижа от Яна.
Момчета, по-леко, помоли меко.
Нека скокнат! Деца са, енергията трябва да излиза намеси се Нина, разположила се като кралица в креслото. Милене, дай ми чаша вода, пресъхна ми устата.
Следващият час беше истински театър на един актьор Нина. Обикаля елхата (“Много скучни играчки! Едно време беше по-забавно!”), добри забележки към масата (“Колко вилици, не сме в английски замък!”), кара се на децата и после ги гушка. Милен подтичва около нея като сервитьор носи възглавница, регулира звука, търси зарядно. Яна е невидима, носи чинии, нарежда чаши, чувства се като домакиня във чужд дом.
Яна, извика Нина Оливие със салам?! Ужас, това беше модерно през миналия век. Милен обича с телешко. Не знаеше ли? Винаги сме го правили с телешко.
Вече три години яде моят оливие с охота отговори Яна, гърмейки купата на подноса.
Значи е много възпитан подсмихна се Нина. Бедния Милен, дави се, но яде…
Милен до вратата, усмихнат неловко нищо не каза, не я защити, не възрази да не разваля настроението на бившата. Първи знак.
Втори, когато Яна извади изпечената патица златиста, сочна, с ябълки и сини сливи. Постави шедьовъра гордо на масата.
Заповядайте, патица с ябълки и сливи.
Децата се струпаха около масата, смръщиха носове.
Гадно, гори! отсече Стефан. Аз не ям това! Тате, искаме пица!
Не е горена, това е коричката, опита се Яна да обясни, но
Децата това няма да ядат включи се Нина, сдъвква с погнуса парче. Мазна работа, ами тези сливи… кой ги слага в месо? Милене, поръчай им пица! И на мен няма да рискувам със стомаха.
Милен погледна Яна виновно.
Яни, не ти се сърди, ама… празник е, нека децата се зарадват. След малко пристига доставката.
Наистина ли? истинският глас на Яна се пресече. Това готвя четири часа, маринова го цял ден. Това е най-доброто ми…
Недей така… опита да я прегърне, тя се отдръпна. Хората са различни, ще имаме богата трапеза.
Звъни, поръчва, плюе по гъби или пеперони.
Яна седна, погледна салата и си мислесше, че всичко в този дом вече е чуждо дори потта ѝ няма значение, а съпругът ѝ обсъжда каймак на пицата с бивша си жена, която критикува труда ѝ.
О, оживи се Нина, налива шампанско без да пита помниш ли Милене, как по Нова година на хижа бяхме, ти с костюм на Дядо Коледа, брадата ти падна и всички се смяха?
Хаха, вярно! засмя се Милен Ти беше Снежанка, хах, и токът ти потъна в снега!
Започнаха спомени море, първа кола, първи стъпки на Петър. Смеят се, блестят, техният свят, тяхното минало, а за Яна няма място. Тя си седи като невидима като мебел.
Децата припкат край масата, едното блъсна чаша с червено вино облива безупречната бяла покривка, гладеща с часове. Пето червено петно като рана.
Ето, размаха ръце Нина. Милене, чисти! Защо чаша до бягащи деца? Яна, имаш ли сол слага се веднага, ама то и без това е евтина покривка…
Яна стана, по-скоро автоматично. В хола деца, шум, телевизор. Милен вече бърка със солта, изцяло в ролята на обслужване за своята “бивша”. На нея никой не обърна внимание.
В онзи миг Яна разбра няма я тук. За Милен тя съществува само като мебели, подготвящи удобството Лариса, децата, неговото чувство за вина взима превес. Тя е просто декор.
Тихо излезе от хола. Никой не видя Нина разказва, Милен се смее.
Влезе в спалнята. Тишина, само жълта светлина от уличните лампи по леглото. Взе малък спортен сак. Движеше се спокойно без ръце да треперят. Топли дънки, пуловер, бельо, гримове, зарядно, паспорт.
Смени роклята, нахлузи удобни ботуши. Погледна се в огледало уморена, но решителна жена.
Когато излезе, доставчикът донесе пица.
Ура! Пица! пищят децата.
Милене, плащай, аз нямам дребни! диктува Нина.
Докато плаща на куриера, Яна тихичко излезе през входната врата. Затвори. Звукът на бравата се изгуби в глъчката вътре. Вика такси.
Навън снежни парцали целият град се готви за празник: пиратки, смях.
Яна взе телефона набра най-добрата приятелка.
Светле, спиш ли? попита щом се чу гласът ѝ.
Ти да не си луда? Десет вечерта ние с Жоро тъкмо пием шампанско. Какво става, ти звучиш като от отвъдното.
Тръгнах си от Милен. Може ли да дойда?
Яна… разбира се! Жорка, слага още чинии, Яна идва! Къде си, викна на такси!
След четиридесет минути Яна беше в топлата кухня на Светла. Ухаеше на канела и спокойствие. Жоро, мъжа на Светла, тактично се изтегли “да нагласи телевизора”, беше ясно, че двете приятелки имат нужда да поговорят.
Хайде, разказвай, наля ѝ чай с лимон Светла. Какво направи онзи олигофрен?
Яна разказа всичко за тръбата на Нина, салатата, спомените, патицата.
Светле, не е, че дойдоха ами самият той. Милен стана лакей, забрави за мен. Какво ми е мястото, ако те още си играят на семейство? Защо да му трябва жена, ако си остава с тях?
Много типично… поклати глава Светла. Добрият човек, добър за всички, за тебе нищо. Правилно си постъпила. Ако беше останала, щеше да им позволяваш през цялото време. Не трябва да гледаш, как бившата нарежда, докато мъжът ти се усмихва виновно…
Телефонът на Яна се разбуди едва след час. Явно някой сетил липсата й, когато седнали на маса.
Първо звънна Милен Яна не вдигна.
Пак звънна и пак.
После съобщения:
“Яна, къде си? Загубихме те.”
“В магазина ли си? Пицата изстива.”
“Яни, вземи телефона не е смешно. Питат за домакинята.”
“Обиди се? Отишла? Яна, деца сме! Връщай се, неудобно пред Нина!”
Яна изгледа последното и се усмихна криво. “Неудобно пред Нина.” Не пред жена си, а пред бившата, която сигурно сега празнува своята победа.
Не отговаряй подхвърли Светла. Остави го да чисти за “Нинче” и хлапета.
Яна изключи телефона.
В тази празнична нощ не си намисли желание на полунощ а просто пи шампанско с приятелка и нейния мъж, гледа “С деца на баща” и почувства странна лекота. Три годишния товар сякаш падна.
Първи януари беше снежен, слънчев. Яна се събуди на дивана, ухаеше на кафе. Включи телефона петдесет пропуснати, двайсет съобщения. Тонът от изискващ до панически, после молещ:
“Децата счупиха вазата любимата ти. Прости.”
“Нина вдигна скандал диванът корав.”
“Заминаха. Яна, хаос е. Не знам откъде да почна.”
“Яниче, любима, прости ме, глупак съм. Моля те, обади се!”
Преди обед, на вратата на Светла звъни. Милен изглежда пребит, рошав, мачкана риза с винено петно, тъмни кръгове. Огромен букет рози, явно с последните си лева, от най-скъпата будка.
Светла го посрещна строго, не го пусна.
Дойде, кавалер? Какво искаш?
Светле, повикай Яна, знам че е тук. Трябва да говоря с нея.
Яна излезе, хладно гледаше не съжаляваше, само умора.
Яна! Милен тръгна, но тя го спря с поглед. Прости ми! Осъзнах всичко тая вечер… беше като ад. Нина започна да командва, децата превърнаха навсякъде в бъркотия, елхата се преобърна, караха се… Спорихме. Викнах им такси в три сутринта и ги изпратих.
Дишаше трудно, гледаше жена си.
Яна, нараних те. Страхувах се за тях, станах чудовище за теб. Ти си ми семейството. Само ти. Прости ми. Моля те, върни се. Там е празно без теб. Всичко оправих… почти.
Яна гледаше розите, които капеха по пода.
Не просто ме обиди, Милен, показа ми къде ми е мястото между готвачка и мебели. Даде чужда жена да ръководи домът ми, да ме критикува…
Кълна се, Яна, няма повече да го допусна! Блокирам я навсякъде. Само комуникация за децата, на неутрално. Без гости, без обаждания след полунощ. Всичко ще променя!
Яна мълча виждаше, че е наистина уплашен и разкаян. Но ще забрави ли празния стол и вонята на чуждо минало на масата?
Не се връщам днес, каза тя. Трябва ми време. Оставам при Светла още няколко дни. А ти… иди си вкъщи. Помисли добре. Не как да ме върнеш, а защо въобще допусна това. Защо чувствата на бившата са ти по-важни от моите.
Ще чакам, каза Милен тихо, сведе глава колкото и трябва. Обичам те, Яна. Истински.
Остави розите, тръгна си. Яна се върна при Светла, чаят вече беше налят.
Ще му простиш ли? попита приятелката.
Ще видим, Светле. Може би някой ден. Добър човек е, но загубен. Ако се върна, няма да е същото. Вече няма да позволя да съм на втори план никога.
Погледна през прозореца градът покрит с бял сняг, чист, като хартия. Животът продължава и Яна вече беше сигурна: писалката за нейната лична история трябва да държи тя, не сенките от миналото.
