Я го изритай навън! намерих под снега съседския домашен котарак, а стопанката отказа да го спаси
Мария Георгиева винаги е гледала с лека подозрителност към котарака на съседите. Не, че ненавиждаше котки напротив, харесваше ги, но този огромен нахакан тигров кот някак ѝ лазеше по нервите.
Тази история е за това колко е важно да се държиш като човек дори когато ти идва да хвърляш обувки по някого.
Миналото лято съседският котарак Муро беше решил, че дворът на Мария е лична градска тоалетна. Колко пъти го беше хващала из нейния мини-розен градинка рие земята като истински археолог в разкопки. Като го видеше, тя грабваше метлата и се втурваше, а Муро невъзмутимо си плюеше на петите. Вилната къщичка на Мария беше малка, стабилна и наследена от баба ѝ удобно разположена края на село до самия град.
Повървиш ли още 100 метра и се потапяш в истински селски пейзаж. А стигнеш ли шосето, само три спирки с автобуса и си у града. Докато баба ѝ беше жива, Мария обожаваше да идва тук и после също: кани приятелки, палят сауна, въртят шишове с кюфтета, берат боровинки. За половин час в гората една тенджера гъби! Тишина и простотия, нищо повече не ѝ трябваше. В същото село живееше братовчедка ѝ Десислава дъщеря на чичо Иван, брат на майка ѝ. Още от малки най-добри дружки. Зеленчукова градина, река скука никаква.
Мария си беше засадила няколко лехи с репички и салати, по-назад няколко стръка пресен лук. Нищо особено, ама нейният ограден ъгъл на света. Точно там обаче вилнееше съседският Муро. Мария се оплака на стопанката му леля Маргарита. Тя размаха театрално ръце: Аз ли да го дебна нощем, ма Марийче? Метни му един цепеняк, ако не можеш да го стигнеш!.
Този подход беше лесно обясним Муро беше котът на покойния ѝ мъж, бай Васко. Госпожа Маргарита сама си повтаряше: Котки на мен не ми трябват, кучета обичам! Но като си отиде Васко, котаракът ѝ остана на гърба по неволя.
Муро изобщо не бе някой гальовник. Безмилостно ловеше мишки и по слухове и шарани от реката. Когато бай Васко живееше, двамата ходеха на риболов като тандем. Муро се нуждаеше само от покрив за бурите и топла печка през зимата.
Мария поведе война. Говореше му, наставляваше го, пробва и с мезета, но този селски тарикат презря дори най-хубавите колбаси. Гледаше я подозрително и не доближаваше на по-малко от пет метра.
Веднъж го заля със студена вода от маркуча. Друг път лепна свирка на врата си и като видя паканджията между лехите, засвири като съдия и го подгони. Дълго се смееше след това, като си спомни как котаракът прелетя над оградата, спря се, изгледа я укорително и, с подвито на чупка опашка, се намести в храстите. Изобщо, битките им бяха на ниво.
Леля Маргарита наблюдаваше всичко от своята страна, кикотеше се и не ѝ дремеше. Най-накрая сбъднала мечтата си станала горда собственичка на малък йоркширски териер Лъки, подарък от дъщеря ѝ, оставен на гости. Проблемът с градината Мария реши елегантно: изсипа три чувала талаш и постла ъгъла с коприва.
Муро оцени жеста и заряза насажденията, прехвърли се да рови само на официално разрешеното място. Мария си отдъхна. Но видя, че котаракът крие око върху нея: иззад дървото, от покрива, през дупка в оградата. Една вечер тя излезе навън и едва не припадна две светещи очи я зяпаха от тъмното. Викът ѝ сигурно събуди и глухата баба Петка. С Муро и дума не можеше да си кажеш никога не знаеш кога ще го срещнеш.
През есента напусна вилата и се върна към лекциите в университета, идваше само уикендите.
При една такава визита, още по тъмно, излиза Мария и на задната тераса вижда нещо заснежено. Това беше Муро целият в сняг, мустаците му побелели и замръзнали. Седи, не шава, не мърка, на купчинка свит като таралеж. Когато Мария изтърси снега, той дори не реагира. Погали го и видя опитва да мяукне, ама и въздух не може да си поеме.
Мария грабна котарака, уви го в одеяло и го вкара вътре. Насапуниса му муцунката с топла кърпа, отледи го с бутилки топла вода. Муро не шава, едва диша. Мария отиде при леля Маргарита.
Но тя само вдигна рамене: Той си живее в сайванта. И да ми се върне в къщата ли? Миналото лято след като дойде Лъки, Муро почна да се бие с кучето и маркира навсякъде. Не го искам!. Явно през лятото Муро бил изгонен навън, за да не тероризира новия любимец.
Лятото някак преживял. Ама зимата в студения сайвант му дошла в повече. Мария се опита да трогне лелята: Как ще го оставиш, зима е, той беше ловджия, ама сега. Но отговорът беше: Котки не ми трябват! Дадох му сухари, ако иска, да яде сняг! Ако не ти трябва изхвърли го навън!
Връщайки се у дома, Мария внезапно осъзна: Муро нарочно е дошъл при нея за помощ. Като не получил милост от стопанката, избрал врага от летните битки.
Мария започна да звъни по приятели не се намери кой да иска такъв котарак. Сестра ѝ предложи: Пусни го в обора при кравата и прасето по-топло е от вън, ама в къщи не мога, че имаме вече две котки.
През това време Муро, стоплен и огладнял, изпълзя от одеялото, пресече стаята, опря се до крака ѝ и я погледна право в очите. Сякаш разбираше, че съдбата му се решава тук и сега. Мария въздъхна и звънна на майка си. Тя обикновено не искаше животни вкъщи, но явно си спомни как бай Васко беше най-отзивчивият комшия и как винаги носеше риба, а до него кротко седеше този същият Муро. Даже се разчувства, като си помисли за стария котарак.
Решението дойде само.
Мария купи голяма пластмасова кутия с дръжки от местния магазин, настани Муро удобно вътре и тръгна с автобуса към Пловдив. За стария наперен котарак започна чисто нов живот.
