Ох, синко, пристигна! воскликна Ружа Петрова, облечена в шарена кърпа, докато подаваше ръка към входната врата.
Никола Димитров, с късо поношено яке, бързо махна шапката си у прага.
Здравей, мамо! поздрави той, паузирайки. Аз не съм сам. и притисна напред хрепаво момче с очила и раница на рамо.
О, боже мой! Какво е това малко чудо? Шурко или Ивайло? Не разпознавам без очи.
Никола свали стол и се настани.
Ето, надень. Това е Васил, моят извънбрачнен син. Спомням се, когато с Елена се разделяхме за година, се влюбих в Ванка и се ожених за нея. Ето как роди Васил. И аз го записах на гърба си тихо въздъхна.
Ружа го подхвърли лека. Какво си казваш пред дете? Той още не знае за твоят луд живот. Васил, отидеш в холa и гледаш телевизия, докато ние се разберем с баща ти.
Момчето излезе без дума и отиде в стаята. Ружа шепна: А Зорница знае ли за него? Тя не харесваше съпруга ми, скръбна и срамежлива.
Никола се изпъна. Какво, мамо? Ако разбереше, щеше да ме изхвърли без милост. А аз го изградих с ръце, от фундамента.
Ружа въздъхна. Ти си толкова безумен. Не мъж, а безкостен. Под каблите на Зорница цял живот. Как успя да имаш тайно дете чудно. И защо ми го донесе? Зорница ще разбере и няма да ми е добре.
Никола, притеснен, започна да обяснява: Ванка, змийка, се ожени за чужд мъж, изтече на юг за месец. Тогава ми се обади, казвайки: Вземи детето където искаш, донеси го вкъщи. Аз, разбит, казах: Със съпруга ми ще ме изгонят. Тя заплаши, че ще го направи принудително. Ще й дам писмо за раждане, а после ще се справя сама. Това е краят за мен. Ванка почти ме прости, шести месеца не говореше с мен. Затова реших да оставя момчето при теб за месец, после ще се върна.
Ружа поклати глава. Както си бил като дете, така и си станал. Ако не се справиш, майка ти ще ти помогне. Остави го тук. Само се увери, че той е твоят? тя се замисли за момент.
Никола вдигна ръка. Мой, не се съмнявай. Ванка също не е сладка, но баба е верна.
Тишина се спусна. Ружа скочи. Какво правим? Да го нахраним, поне от пътя.
Никола се изправи. Прости, мамо, тръгвам. Зорница ме чака у дома, а аз лъжа, че отивам за части в София. Храни Васил, аз се връщам.
Ружа прегърна своя безумен син и прошепна: Дявол ти да те пази, кръвта ми.
Васил яде бързо, без да отстрани поглед от чинията.
Още ли? попита Ружа с съжаление, виждайки колко бързо изядоха всичко.
Не, благодаря, отговори той, ставейки от масата.
Отиди навън, разходи се, докато аз приготвям вечеря. Какво имаш в раницата? попита тя.
Неща, пробуркна той.
Ще ги пере сам или ще се наложи аз? запита Ружа.
Той погледна изплашено. Не знам. Мама ми винаги пере.
Ружа вдигна раницата. Отиди, а аз ще проверя и ще изкристализирам всичко мръсно.
Той излезе, а тя започна да сортира дрехите: две тениски, трикотаж и няколко чорапа.
Малко неща, поклати глава, дори топла риза не е сложила. Явно ще е още една мама. Постави вещите в голям таз и се зае с черешов пай.
От улицата се чу вик. Ружа изскочи без да отстранва мачтите си.
Какво стана?
Васил извика, държейки се за крак. Гуска ме ухапа. Болеше, сълзите се стичат от очите ми.
Как се озова там? Гуските пасат, а ти беше в двора, запита тя, разглеждайки червения отпечатък.
Исках само да ги погледна, всхлипа Васил.
Някога ли ги виждаше, учуди се тя.
Виждах, но не се приближавам, прошепна той.
Добре, върви в къщата, ще те намажа с маз, грабна Ружа ръката му.
След вечерята го постави на дивана и не можеше да заспи. Каква съдба е това? Някоя баба би изпратила своя Кольо при чужда майка. Тя се чудеше къде е парите, а дънките струваха повече от всичко.
Отвисна плач. Чух тя тихо всичко момчето плачеше. Тя се приближи. Какво, синко? Не ти се харесва? Почакай, месец ще мина, майка ти ще те върне.
Той скочи и прошепна: Няма да ме върнат. Чух как баба Витка и дядо Петьо говореха, че ще ме изпратят в интернат, да ме взимат само за ваканции. Не искам, у дома с мамата ми е добре. Дядо Кольо не ме нуждае, дори името ми не казва. Вие сте добри, но аз не съм ви нужен.
Сърцето на Ружа се стисна. Тя го прегърна, клатейки хипертично: Не плачиш, Василчо. Няма да те нараним. Ще говоря с майка ти, ще живееш при мен. Имаме добра школа, учители. Ще ходим за гъби, ягоди, ще доимаме кравата. Пълен млякокас е сила, не вярваш? Утре ще те запозная с Павлина добър момък, пухкав като колобай, ще ти даде мляко. Искаш ли?
Той прегърна я за гърлото. Искам. Ще ме лъжа ли?
Ружа го целуна нежно в макушката. Не, никога.
Години минаха. Валентина понякога идваше с подаръци, но винаги бързаше, защото Витко я уговаряше. Николай се появяваше рядко. Зорница чуха за Васил и обвиняваше Ружа, защото, според нея, внуците не са й нужни, а всякакви добавки са добре дошли.
Но Ружа не се притесняваше. Малкият момче порасна в здраво момче. Сутрин тя готвеше любимите му ястия, поглеждаше от прозореца, а един ден в къщата влезе млад войник и тихо извика: Баба, дойдох, къде си?
Тя изскочи от стаята, хвърли се към него, обгърнала шипящото си внуково сърце. Василчо, внук мой!
Къде ще отидеш? попита тя. Той остави вилицата, изненада се и каза: Коя? Тази, която ме оставяше и веднъж в годината да ми донесе безделушки? Не, няма да отида. Моята майка си е ти, и това е негодимо за обсъждане. Той започна да яде спокойно.
Ружа тайно избърша сълза. Радост, че има такъв внук. Тя беше опора и помощ в старостта си. Кървавото ѝ сърце трептеше от гордост.
