30 януари
Днес отново си спомних как майка ми, Мария Иванова, ме роди късно през нощта без баща. В края на деветдесетте години това беше като постъпка, доста остра не за уважение, а за чиста любопитност: От къде идва тази мъка? Преживяхме цял живот в един стар апартамент в квартала Младост в София. Майка винаги ми говореше, че съм нейна лична собственост, точно както телевизорът, скрит под кадифена салфетка, е малка сцена зад завесата.
Завърших основното, след това Икономическия факултет в Пловдивския университет, както майка настоятелно ме препоръчваше. Дипломирах се като икономист и станах преподавател в Технически колеж по търговски дисциплини. Учениците не ме обичаха, а аз се страхувах от тях шумни, непокорни, безвъзвратно мъчителни.
След занятията се връщах у дома, майка ни гответе вечеря, след което се засаждахме пред телевизора. Тя гледаше малката сцена и след това моите пръсти, докато плетех изкусен шарка, броейки на глас изнанъчните и лицевите редове. Когато се излъчваше сатирическо предаване, майка се смееше шумно, подхвърляйки ми: Ех, малка, няма нужда да се чувстваш сама!, сякаш се опитваше да запълни празнотата, създадена от нея сама.
Приятелките ми бяха Наташа бивша съученичка, и Надежда, съседка. Срещахме се понякога, но винаги преди десет часове, иначе майка се ядоса. Когато те започнаха да се виждат с кавалери, срещите станаха по-редки и по-кратки. Аз сама нямах мъже, но бях влюбена в Борис Петров, наричан в училище Бонапарт заради шапката му, изглеждаща като триъгълна шапка.
Борис живееше недалеч, обаче скоро си намери приятелка. Аз се мъчех, защото тайнствените ми въздишки оставаха незабелязани. Майка описваше моя характер като застенчив, роб, нехарактерен за едно старшешотно момиче. Животът ми от студентските години беше едно неособено съществуване.
Двадесетгодишнината ми майка я отпразнува с домашен обяд, позволявайки да поканя приятелки, но без мъже. Дамите дойдоха в красиви рокли, с букетчета и подаръци. Обедът обаче беше скучен, изпълнен с майчините ми разкази за младежките ми години. На масата имаше салати обилно подправени с майонеза, а в стъклената графинка блясна суха бяла ракия. На топлото сервираха печено със сметана и гъби.
След като приятелките се разтегнаха, никой не остана да опита мамината медена торта не се получи добре. Със сълзите в очите съм събрала се в кухнята, излязох навън и казах, че ще се разходя. Празникът не ми хареса.
Отиде съм до къщата на Борис, в надежда да го видя, но бе празно. Съседките ми, седейки на камбанарията, ми казаха, че той е заминал по работа в чужбина. Мислех, че кръгът на самотата ми ще се затвори, но се случи неочаквано.
Отведнъж се разби дъжд и аз ускорих крачка си, докато спря пред мен кола. Дверцата се отвориха и неочакван мъж предложи да ме заведе. Казваше се Михаил, и след като научи, че е денят ми рождения, ме отведе в кафене и ме покани на кафе. Не ми е харесвало това, а още повече беше женен. Жена му беше в командировка, а той се чувстваше самотен. След чаша шампанско и кекс с кафе, Михаил ме покани в своята квартира.
Ако бях по-скучна, щях да откажа, но в главата ми вече ехтеше майчиният глас, скучната компания у дома и топлите ръце на непознат мъж. Приключих в чужд диван под колебливо одеяло почти полунощ. Утре сутринта се уплах, защото нищо от това не се вписваше в логиката на млада жена. Михаил седеше в кухнята и пиеше чай. Той се извиняваше, опита се да ме целуна приятелски, но аз го отблъснах и се упрах към вкъщи, отказвайки и последното му предложение за шофиране.
Майка лежеше отпред, обърната към стената. През следващите три дни я пазих, давях й настойка от пиони, след като беше бледна и не се явяваше на работа. Тя спря да говори почти изобщо, твърдейки, че съм я довела до сердечен приступ. Я не знаех за нейната безнравствена постъпка, която би я убила напълно, как и за това, че аз самата бях заподозряна в нейното унищожаване.
Щастие донесе майка приятелката й, Пенка Петрова, която ни покани на къщата си в провинцията за пръскане на прясно въздух и да вкусваме природата. Оттам майка се върна усмихната, възстановена, и всичко се върна в нормалното. Борис се завърна в родния си град, когато вече с навърших тридесет. Със съпруга и две деца пристигна. Надявах се, че ще се срещнем отново и съдбата може би ще ни събере, но засега не се случи. Самотата ми се превърна в начин на живот, а годините минаваха.
Майка се пенсионира, а тогава я срещна нов приятел Павел Илич, седив и леко слеп, с големи стъклени очила. Той водеше майка в парка и почти безсрамно попита почти четиридесетгодишната Елена:
Къде е вашият жених, мъничка? Не правете същото като майка си.
Не успях да му отговоря, защото думите бяха непочтени. Той продължи да ни сежира в къщата, докато майка не упре. Този път нито настойка от пиони, нито лекарите не й помогнаха тихо се оттегли от този свят. Погребахме я заедно с Павел Илич. За мен поддръжката бяха само приятелките, които оставиха семействата и мъжете си, за да не ме оставят сама. Приятелят на майка почти изчезна, не се появяваше повече в къщата ми.
Тъкмо късно една вечер звънна входната звънец. Не може ли това старото шумене? помислих си, но пред вратата стоеше Борис. Очите му бяха тревожни, бръчките около устата разкриваха тревожност. Въображавах се, защото лицето ми беше набъдело от сълзи, майчиностен халат и мокри чорапи. На главата ми се сипеше врано гнездо.
Съжалявам, каза Борис, оглеждайки ме от глава до крака. Наташа ми каза за вашия горещината, не знаех.
Той ме проведе в кухнята, докато аз се облякох в спортни панталони и се причесах. Не можех да се бия със своя външен вид трябваше да се примиря. Същото време осъзнах, че преди няколко дни разкрих на Наташа, че съм влюбена в Борис Бонапарт от училище. Какво стана? Той е тук, а аз отново се оказах в мрежа от женен мъж.
Пиехме чай на мълчание. След това Борис започна да говори за себе си за едно не толкова щастливо семейство, за децата, които обичат майка им повече от него. Въпреки видимото благополучие, душата му беше самотна.
Знаеш ли, шепнах му преди да си тръгна, ще е страшно, ако дойдеш отново.
Той се усмихна.
Как Бонапарт стига до острова Света Елена? подигри се той.
Всеки има своето пристанище в живота, Борис, отговорих аз, усещайки топлата благодарност в сърцето си.
Годината мина, и събитията се изпълниха. Синът на Борис тръгна за чужбина след гимназия, съпругата му се развежда и взема дъщеря им. Той пристъпи в моя дом, малко по-изсъхнал, с изгорели очи и треперещи ръце.
Пристанище свободно? попита той.
Погледнах към сивите му висци и отговорих спокойно:
Свободно.
Самотата отстъпи, изпарила се в нищо. Любовта ми намери истинска форма грижа, топлина и женска нежност, запазена само за него. Не знам дали той ме обича, но вече не се питам. Щастието е там, където се обича и където се цени любовта. Борис я обичаше, и това ме направи както красива, така и щастлива.
