В нашето училище в София имаше момичесирака. Живееше с много стара, набожна баба, която всяко неделя заедно с нея се придвижваше до църквата, минувайки покрай нашия къща, тънки като тръски, в бели бродерийни кърпи. По слухове бабата забраняваше на девойчето да гледа телевизия, да яде сладкиши и дори да се смее открито да не влязат дяволите в устата, и я принуждаваше да се мие със студена вода.
Детето ни се подиграваше, но тя ни гледаше с мъгляви, възрастни очи и шепнеше: Боже, помилвай ги, не знаят какво правят. Никой не се прибираше до нея, смятаха я за лудо. Казваха й: Божана Петрова.
По онези времена в училищната столова храната не беше вкусна, но в петъците имаше супа с чай или кюфтета в тесто с какао и малка шоколадова табетка. Един ден, докато подигравките въртяха се около Божана, някой я бутна, тя се пръсна в мен, а аз паднах в масата, където чашите с какао се прелиха, създавайки такава шоколадова река, която заля двама по-големи ученици.
Тааа, каза те, а аз вдигнах Божана за ръка и изхвърлихме се към нашия клас.
Тогава имаше в главата ми образът на разбягващ се отряд кочови хайдути и стадно вълци. Последните два урока бяха математика, а зад стъклената врата се клатеха две високи фигури. Понякога вратата се отваряше леко и в нея се навиграха две глави, след което се струпваха. Разбрах, че ни очаква като в класическите книги разследване, съд и присъда.
Главното е тихо да се измъкнем от класa, а аз знам изхода към мансардата, ще си седнем там до тъмното и после ще избягаме към вкъщи, шепнах.
Не, отвърна Божана, ще вървим като истинските момичета тихо и скромно.
Но, Божана, там са те Те ще ни»
Какво? Ще ни излеят кефир? Ще ни късат? Ще ни ударят?
Ама
Дори да ни ударят, ще е едно ударение. Ако не тръгнем, ще живеем в страх всеки ден.
Излязохме от класа с останалите, както се очакваше от момичетата скромно. Двама по-големи ученици стояха до стената.
Хей, малчугани, кой е изгубил нещо? в ръката на момчето имаше моя портфейл с образа на Мики Маус и десет лева (за плащане в басейна и художественото студио).
Дръж, той ми вдигна портфейла в ръка, и не бягай повече.
Вървях към вкъщи, вдигайки тежкия ранец, и мислех колко е хубаво да живееш. Колко всичко се уреди добре и колко щастлива съм, че имам нова приятелка.
Да позвъня на мамата, да се обадя на бабата ти, да те извиня и да минем у мен да гледаме анимации? Или ти не можеш?
Божана вдигна очи и се усмихна.
Хайде, ще вземем от баба вафли със сгъстено мляко тя ги пече днес.
Приятелихме се още много години, докато животът ни не разпъте по различни континенти.
Но винаги си спомням онзи един момент. Скокът от висока рампа в синята огледална вода на басейна беше страшен. Страхът е еднократен, но е и ежедневен. Страшно е да пробваш нещо ново. Какво най-лошото може да стане? Ще кажат, че съм глупава? Ще кажат само веднъж. А аз ще си повтарям това всеки ден.
Страхът се побеждава еднократно, или живее в теб и те следва всеки ден. Има избор
