Изненадващо – неочаквано
Викай, колкото си искаш! Раждала съм те за своя грях, сега страдам! чу Елица пияният глас на съседката отгоре, още преди да е влязла в блока.
Мааааамо веднага последва дълго детско плаче, и сърцето на Елица се сви по навик от непоносима мъка.
Казах ти да млъкнеш! Млъкни веднага! Какво ти трябва? изкрещя отново съседката Румена, след което нещо гръмна на пода.
Мааааамо пак се чу плачът.
Елица внимателно мина покрай вратата на своя апартамент и се качи с няколко стъпала нагоре. В главата й се въртяха мисли да почука и да предложи помощ, но се колебаеше
Елица се омъжи рано на осемнадесет. Тогава й се стори, че е голяма любов. Но семейното щастие се оказа съвсем различно от това, което си представяше. Само след година разбра, че е сбъркала избора си. Съпругът често закъсняваше вечерно време, връщайки се към сутринта пиян.
Отначало тя търпеше, мислейки, че всичко ще се оправи както често се случва. Но надеждите й се оказаха празни. Един ден Елица се почувства като героиня от евтин роман. Всичко стана по класиката на жанра върнала се неочаквано от работа и завари в банята хубава русалка.
Не направи скандал. Просто набързо събра багажа си и си тръгна. Мъжът не я спря, не се извини. Елица вървеше по тротоара с чантата в ръце, без да знае къде да отиде.
Можеше да отиде при майка си. Вече беше искала да й се обади, но после се отказа. Вкъщи имаше втори баща и двама по-малки братя в малко двустайно жилище. Нямаше къде Близки приятелки също не й се намираха.
Ще отида в хотел, утре ще намеря апартамент под наем прошепна си Елица.
Тротоарът се освети от фаровете на минаваща кола.
Госпожо, имате ли нужда от помощ? чу непознат мъжки глас.
Обърна се. От прозореца на автомобила се подаваше мъж на около четиридесет и я поглеждаше вопросително.
Не, нямам нужда забърка глава и забърза.
Измина още няколко метра. Дъждът се засили. За нейна нещастна участ по пътя нямаше нито един отворен магазин.
Качете се, ще ви закарам. пак чу същия глас.
Няма нужда, близко е отказа се пак.
Да ви е близко, ама навън е мокро и студено, а вие сте леко облечена. Заболявате като лекар ви го казвам.
Елица се предаде и се качи. Сърцето й биеше силно.
Къде да ви закарам? попита мъжът.
Аз
Не знаете? се досети той, поглеждайки мократа ѝ чанта.
Елица сведе очи. По горящите бузи разбра, че почервенява.
Знаете ли какво, елате у мене! неочаквано каза той и обърна колата.
Сърцето й заби още по-силно.
Госпожо, не гледайте така изплашено. Няма да ви пипна. Ще ви оставя в апартамента, а аз отивам на смяна. Утре ще преценим какво да правим. Аз съм Борис Димитров. Борис. А вие?
Елица отвърна тя, което я дразнеше от собствената й неловкост.
След няколко минути тя вече беше на дивана, увита в одеяло и пиеше кафе. Борис, както каза, отиде на смяна, а тя остана сама в непознат дом. По обстановката разбра, че не е женен.
Отвори сайт с обяви и започна да търси жилище. Изпрати съобщения до двама собственици. Въпреки късния час получи отговор. Сутринта вече беше уговорила среща. После се уви и заспа.
Сутринта се събуди от будилника. Оказа се, че спасителят й вече се е върнал от кухнята се носеше аромат на пресно кафе.
Добро утро! излезе Елица.
Добро! Как си? усмихна се Борис.
Добре. Уговорих си апартамент. вече без смущение отговори тя.
Ако има проблеми, ще помогна.
Не, благодаря. Вече сте помогнали достатъчно.
Ами, лекар съм. Привикнал съм да помагам. Хайте кафе, че ще изстине. предложи той с усмивка.
Елица взе един ден отпуск и си намери апартамент. Срещна се със собственичката уютна едностайна близо до работа на добра цена. Подписа договор и вечерта вече беше в новия си дом.
Единственият недостатък го откри след няколко дни шумната съседка Румена с веселите си компании, които обикновено свършваха към зори.
Значи, купихте ли го? попита я една съседка един ден.
Не, наем.
И правилно! Пък да сте купили такова жилище! каза съседката. Горе има една Румена. Ние я наричаме Руми-пияницата. Четири деца всяко от различен мъж. Никъде не работи, живее на помощи. Взеха й най-големите, ама не й стига роди още едно. Цял дТогава Елица и Борис взеха решение да осиновят детето, защото колкото повече го посещаваха в детския дом, толкова по-ясно осъзнаваха, че трябва да му дадат шанс за истински дом.
