Коридорът в стария социалистически блок е тесен и дълъг като черво. По стените са пожълтели тапети с цветя, а под краката се чува скърцащият паркет, положен още в 70те. Винаги мирише на варена зеле и котки, въпреки че в апартамент7 никога не е живял котарак.
Надежда Георгиева не отваря вратата веднага. Първо се бори с катинарите, после минута гледа вратата през надгледалото, а едва след това пуска вътре.
Найнакрая! вика тя, прегръщайки дъщеря си. А аз си мислех, че няма да дойдеш. Влизай, имам пай в печката.
Ралица нервно се люлее от крак на крак, държи в ръцете си торба с подарък.
Мамо, имам почти нищо време. Тичах да те поздравя и веднага се връщам. Васил ме чака в колата.
Лицето на Надежда се променя мигновено радостта се превръща в разочарование.
Какво означава тихнах? Аз вече покрих масата, пригответе всичко. Зора Петрова от петия етаж идва, Велина с внучка. Чакахме те. Юбилеят шейсет и пет години не е шега.
Мамо, проковава Ралица устата си, обясних по телефона. Днес е юбилейът на тъщата ми, седемдесет години. Голямо тържество в ресторанта. Събират се роднини, приятели, колеги. Не можем да пропуснем.
И на моя юбилей да не дойда? надграва Надежда устните си. Аз съм ли по-лоша от тъщата ти?
Мамо, какво говориш? Ралица се чувства като в кът. Предложих да отложим твоето празненство за утре, да го направим семейно, с торта и подаръци. Ти упорстваше само днес и всичко.
Как мога да го отложа? Рождението ми е днес, а не утре! вдига ръце Надежда. Зора вече се подготви, пайът е готов. Какво да им кажа? Че дъщеря ми предпочита чуждите хора пред собствената майка?
В коридора става задушно. Запахът на пай, който се стиска от кухнята, завърта Ралица. Или по-скоро безкрайното чувство на вина, което я преследва цял живот.
Те не са чужди, мамо. Това е семейство на съпруга ми. Предварително получихме покана преди да решиш да празнуваш.
Преди седмица! А аз се раждам ли само сега? вдига вежда Надежда. Денят на майчиното раждане се помни винаги, не се чака покана.
Ралица гледа часовника. Васил я чака в колата вече петнадесет минути. Закъсняват.
Мамо, нямам как да споря сега. Ето, вземи подаръка протяга торбата. Това е електрически чайник, както ти искаше, с термостат. И още изнасям от чантата плик с 250лв за ново палто, което избра в магазин Снежна принцеса.
Надежда не взема нито подаръка, нито плика.
Не ми трябват твоите подкормници, отряза тя. Искам вниманието на собствената дъщеря. Какво внимание? Дори Марина не я донесе, да поздрави бабата.
Марина има температура, 38,5°C, изморено отговаря Ралица. Обади се с утрото, нямаше да пропуснеш. С нея остана бавачка.
Бавачка! вика Надежда с ръце вдигнати. А баба не подлезе? Мислиш, че няма да се справя с внучка?
Мамо, какво общо има
Звъни на вратата. На прага е Зора Петрова, съседка от петия етаж, ровна на възраст, в красиво рокля и с торта в ръце.
Надеждо, честит рожден ден, миличка! вика гостинята, но веднага се спира, забелязвайки напрегнатите лица на майка и дъщеря. Ох, навреме ли съм?
Влизай, Зоранка! оживява Надежда. Точно навреме. Запознай се с дъщеря ми, Ралица. Тичаш за минута да поздравиш майка и вече бяга към други, по-важни хора.
Зора се усмихва неловко.
Не се притеснявай, Надеждото. На младите им е своя живот, свои задачи. Не държи човек.
Нищо не държа! демонстративно отстъпва Надежда, отваряйки проход към изхода. Мари, върви. Нека съпругът ти не се ядоса. А майката? Тя ще преживее, свикнала е.
Ралица стои, стисната торба и плик, без да знае какво да прави. В джоба ѝ вибрира телефонът сигурно Васил се притеснява къде е.
Мамо, моля те, шепне Ралица. Да не правим сцена пред чужди. Ще дойда утре с Марина, щом се оправи, и ще отпразнуваме истински, всички заедно.
Чужди? вдига вежда Надежда. Зора ми е по-близка от другите роднини. Тя поне ме посещава, интересува се от здравето ми. Не като някои, които веднъж на месец се появяват, вкарват пари и се доволяват. Така е.
Зора се прехвърля от крак на крак, явно съжалявайки, че е станала свидетел на семейната сцена.
Ще отида в кухнята, ще поставя чайника, пробурмоля тя и бързо се оттегля в дълбочината на апартамента.
Добре, решително поставя Ралица подаръка на шкафчето и оставя плика до него. Разбрах те, мамо. Съжалявам, че не останах. Честит рожден ден.
Тя бързо целува майка в бузата и излиза, преди да чуло още някакви обидни думи. На входа мирише на влага и прах. Ралица се облегна към стената и дълбоко въздъхна, опитвайки се да се успокои.
Телефонът отново вибрира. Този път тя вдига слушалката:
Да, Васил, вече слизам.
Какво толкова ти отне? тревожно гласи съпругът. Закъсняваме вече двадесет минути.
Както обикновено, кратко отговаря Ралица. Ще разкажа по-късно.
Тя спуска по износеното стълбище и излиза навън. Василовата Тойота стои пред входа, а той барака с пръсти по волана.
Как си? пита той, когато Ралица сяда.
Не поздравих, закопчава колана. Казах, че не съм нейна дъщеря, защото отивам на юбилея на татко ти, а не оставам при мама.
Васил въздъхва:
Още едно двадесет и пет. Може би трябваше да останеш?
Какво би променило това? уморено се обръща тя. Утре ще намери нова причина за обида. Подаръкът не е подходящ, Марина е шумна, рядко навещавам. Този безкраен кръговрат, Васил.
Той мълчаливо стартира и тръгват.
Спомняш ли си миналата година? продължава Ралица. Отказахме морския отпуск, за да организираме нейния празник. Поставихме маса, поканихме приятелки. Тя цяла вечер се ядоса, защото тортата беше магазинска, а не домашна. Твърдеше, че не се грижа за здравето й, защото в магазинските торти има химия.
Спомням, кима Васил, завивайки към булеварда. След това седна седмица в тъга.
А кога е родена Марина? поглежда през прозореца, но вижда минали събития. Вместо да помага с детето, тя идва и критикува: не готвя правилно, не ям правилното, не я държа как трябва. После се ядоса, че рядко я моля да гледа внучка.
Слушай, хвърля Васил бърз поглед, може би трябва да отидем при психолог? Заедно с твоята майка?
Тя по-скоро ще умре, отколкото да признае, че има проблеми с мен. За нея психологът е за луди, усмихва се с мъка Ралица.
Карават до ресторанта, където вече се събират гости за юбилея на Виктор Стойчев. Облечени, усмихнати хора влизат в блестящите врати.
Пристигнахме, казва Васил, паркирайки. Опитай се да не мислиш за мама днес, ладно? Знаеш колко татко ни чакаше.
Ралица кима и изкарва червила от чантата. Трябва бързо да се подготви и да сложи усмивка. Празникът е празник, никой не трябва да я вижда разстроена.
В ресторанта е шумно и пълно. Виктор Стойчев, висок сив мъж с армейска стойка, ги посреща пред входа на банкетната зала.
Ето ме, закъснялите! вика радостно, прегръщайки първо сина, после зетата. Ралица, изглеждаш прекрасно!
Честит юбилей, татко, целува зетата в бузата. Съжалявам за закъснението, бях задържана при мама.
Лицето на Виктор се оздравява:
Как е тя? Прехвърли й поздравите ми. Съвпадението с датите е доста неудобно.
Да, доста неудобно, потвърждава Ралица, опитвайки се да звучи естествено. Но утре ще празнуваме отделно.
А как е Марина? Васил каза, че е малко болна.
Температура, кима Ралица. Нищо сериозно, обикновена настинка. Дома я оставихме за всеки случай.
Правилно, одобрява зетата. Здравето на детето е най-важно. Хайде, седнете, вече всички са се събрали.
В залата звучи музика, сервитьорите носят напитки, гостите говорят шумно. Васил се включва в разговора, а Ралица просто се прави, че се забавлява. Мислите ѝ са далеч в стария апартамент с пожълтели тапети, където мама сега вероятно се оплаква на Зора Петрова от неблагодарната ѝ дъщеря.
По време на една пауза между тостовете, до Ралица се присъединява Татяна Вълкова майка на Васил, елегантна жена в строг син костюм.
Ралице, изглеждаш мрачна днес, забелязва свекървата. Нещо се случва?
Не, всичко е наред. Просто се тревожа за Марина. БаТатяна Вълкова усмихната кимна и остави Ралица да се наслади на вечерта, знаейки, че майка ѝ скоро ще получи заслуженото прегръщане.
