Всяка сутрин се събуждам от тихия плач на Елица. Толкова е малка, толкова съвършена. Пръстчетата й се свиват около моите, когато я вдигам, и усещам сякаш целият свят отново има смисъл.
Добро утро, любов моя шепна й, като я вдигам от леглото. Спа ли добре?
От кухнята чувам тежките стъпки на Красимир. Винаги е бил мъж на малко думи, но откакто се роди Елица, стана още по-далечен.
Пак си говориш сама срещу себе си? казва той, застанал на прага, с онзи поглед, който не мога да разбера.
Не говоря сама, говоря на Елица.
Той въздъхва и си минава ръка през косата.
Гергана, трябва да поговорим.
По-късно отвръщам, люлеейки я леко. Първо трябва да я нахраня.
Гледам как си отива, и за миг усещам укор. Знам, че Красимир преживява нещо тежко, но Елица има нужда от мен. Толкова е беззащитна, толкова зависима.
През деня, докато той е на работа, ние си имаме своя ред. Пея й приспивни песни, къпя я с толкова грижа, чета й приказки. Тя ме слуша с онези искрящи очички, сякаш разбира всяка дума.
Тати ти ще те обича казвам й, докато й сменям пелените. Просто има нужда от време, за да свикне.
Когато Красимир се прибира вечерта, винаги намирам причина да я занеса в друга стая. Той не я гледа, не пита за нея. Понякога го чувам да плаче в банята и не разбирам защо.
Една вечер, след като приспи Елица, намирам Красимир седнал на дивана с една снимка в ръце.
Какво е това? питам.
Той вдига поглед, а очите му са зачервени.
Помниш ли това?
Това е ултразвуковата снимка. Първата ни, преди осем месеца. Помня я перфектно: вълнението, плановете, имената, които избрахме заедно.
Разбира се, че помня казвам, сядайки до него. Тогава разбрахме, че идва Елица.
Красимир затваря очи и сълзи се стичат по бузите му.
Гергана Елица не е тук.
За какво говориш? Тя спи в стаята си!
Не, скъпа. Няма детска стая. Няма легло. Няма Елица.
Изправям се внезапно.
Ти луд ли си? Разбира се, че има! Току-що я приспах!
Тичам към стаята, но Красимир ме следва. Когато отварям вратата, той пуска светлината.
Стаята е празна. Няма детско легло, няма играчки, няма малките дрешки, които твърдех, че изпрах същата сутрин. Само прашни кутии и стари мебели.
Елица прошепвам.
Изгубихме Елица преди шест месеца, Гергана казва Красимир с прекъснат глас. На 32-ра седмица. Не помниш ли? Пъпната връв лекарите казаха, че нищо не може да се направи.
Спомените се връщат като остри парчета: болницата, тихите монитори, празните ми ръце.
Но аз я вдигам всеки ден я храня тя ми се усмихва
Красимир ме прегръща, докато се сривам.
Държеше едно кърпиче, скъпа. Говореше на кърпиче. Виждах те как я люлееш, как й сменяш пелените. Чаках да си спомниш, да се върнеш при мен.
Гледам празните си ръце и за пръв път от месеци ги усещам наистина празни. Тежестта, която мислех, че усещам, шепотът, който мислех, че чувам всичко се разсейва като дим.
Елица моята Елица
Знам, че боли шепне той. И на мен боли всеки ден. Но трябва да продължим заедно, без нея, но заедно.
Тази нощ плача за пръв път от погребението, което не помнех. Плача за бебето, което така и не дойде у дома, за мъжа ми, който ме гледаше да се губя в измислица и чакаше търпеливо да се върна, за всички онези месеци, откраднати от истинското оплакване.
Но плача и от облекчение, защото най-накрая мога да започна да се лекувам.
А Красимир е тук, чака ме, както винаги е бил.
*Днес научих, че болката не изчезва тя просто става част от теб. И че дори в най-тъмните нощи, любовта не те оставя сам. Седя до прозореца с пълна чаша чай в ръце, гледам как утрото бавно разсейва мрака. Красимир донася одеяло и го пъхва около раменете ми, без думи. Отварям една стара папка вътре са снимки, ръчно изрисувани картички, първото миниатюрно розово обувчице. Пръстите ми треперят, но не от страх. Плача, докато ги гледам, но вече не бягам. Отварям прозореца. Въздухът е свеж, пълен с шепота на листата и далечен смях на деца от детска площадка. Красимир слага ръка върху моята. Не казва нищо. Няма нужда. Днес не се преструвам, че я нямам. Днес я помня. И знам тя винаги ще бъде част от нас.
