Две седмици преди командировката си Димитър и Ралица Георгиеви се скараха. Здраво. Толкова здраво, че котът Мърльо за всеки случай се скри някъде, за да не попадне под горещата ръка.
***
Ралица поиска цветя.
– Димитре, купи ми цветя. Просто така. Без повод.
– А поводът? – попита той, без да вдига глава от телефона.
– Аз. Аз съм поводът.
Димитър си помисли: „Ами, защо не? Рационално е.“ Отиде до магазина. Върна се след двадесет минути с голяма торба. Ралица се усмихна, надникна вътре. Извади една зелка. Прясна, стегната, бяла.
– Това цветя ли са? – попита тихо.
– Това е зелка. Цветята струват петдесет лева и увяхват. Зелето е три лева. От него три дни можеш да правиш салата.
– Димитре.
– Какво?
– Ти си идиот.
– Аз съм твоят идиот.
Тя не му говореше три дни. Той не разбираше с какво я е обидил. Тя не обясняваше. После замина на командировка. За Варна. Каза:
– Работа, нищо лично.
Ралица си помисли: „Нищо лично – това сме ние.“
Той замина за две седмици.
Тя остана с две деца, кота, безкрайните пранета, училището, детската градина и все същата яйчница за закуска.
И с уотсап.
Там си пишеха…
Ден първи.
Той: „Пристигнах. Стаята е скучна. Утре имам преговори.“
Тя: „Браво. Мърльо изяде храната и час наред мяука за добавка.“
Той: „Кой е браво? Аз или котът?“
Тя: „Котът.“
Ден втори.
Той: „Снимка на закуската. Снимка на хотела. Снимка на колегата Стоян, който хърка в съседната стая.“
Тя: „Красиво. При нас тече кран. Водата се лее. Виках водопроводчик. Не дойде.“
Той: „Обади се на домоуправителя.“
Тя: „Обадих се. Казаха, че ще изпратят в рамките на три дни.“
Той: „Ей, идиоти.“
Тя: „Идиоти са тези, които заминаха за Варна.“
Ден трети.
Той: „Как са децата?“
Тя: „Синът си донесе двойка, дъщерята отказва да вечеря. Уморена съм.“
Той: „Дръж се.“
Тя: „Благодаря, не се държа. Падам.“
Ден четвърти.
Той: „Днес видях в мола огромен плюшен заек. Исках да купя на дъщерята, но се побоях да го мъкна в самолета.“
Тя: „Ти никога не си се боял да мъкнеш неща в самолета. Ти се боеше да похарчиш излишни пари.“
Той: „Разкри ме.“
Тя: „Разкрих те още на първата среща, когато поръча чай без захар и каза, че сладкото е вредно.“
Той: „А ти тогава поръча сладкиш и го изяде сама, без да ми предложиш.“
Тя: „Защото ти каза, че е вредно.“
Ден пети.
Той: „Днес заспах на преговорите. Честно. Просто затворих очи и се изключих за секунда. А като ги отворих – всички ме гледаха.“
Тя: „Ще те уволнят ли?“
Той: „Дано. Уморих се.“
Тя: „И аз съм уморена.“
Той: „Да се уморяваме заедно, но в различни градове?“
Тя: „Да се уморяваме заедно, но вкъщи. Кога се връщаш?“
Той: „Липсваш ми.“
Тя: „И ти на мен.“
Той помълча минута. После написа: „Знаеш ли, сега разбрах, че ми липсва не домът. Ти ми липсваш. Как сутрин пиеш кафе и се сбръчкваш, защото е горещо. Как се караш на кота и после го съжаляваш. Как се смееш, когато синът разказва вицовете си.“
Тя не отговори. Препрочете съобщението пет пъти. После заплака. Защото никога не беше писал такива неща. За петнадесет години брак – нито веднъж. Той е материалист, прагматик, човек, който казва „обичам те“ само на рождения ден, и то след напомняне. А сега – за кафето, за кота, за вицовете. Сякаш някой беше хакнал телефона му. Или му беше просветнало.
Ден шести.
Тя: „Снощи пиян ли беше?“
Той: „Не. Трезвен съм като камък.“
Тя: „Тогава защо такива думи?“
Той: „Защото ми липсваш. Това е като алкохол – мозъкът спира, езикът се развързва.“
Тя: „Сравни любовта с алкохола?“
Той: „Сравних любовта с честността. Понякога, за да си честен, трябва да си малко пиян. Или много самотен.“
Тя: „Самотен ли си? Там има колеги.“
Той: „Колегите не са ти. Те не знаят, че се страхувам от тъмното и спя с нощна лампа. Ти знаеш. И никога не си се смеяла.“
Тя: „Смях се. Веднъж. Като каза, че се страхуваш от тъмното, защото там може да е Мърльо.“
Той: „Мърльо е звяр. Ака в чехлите. Страшно е.“
Тя: „Ти си идиот.“
Той: „Аз съм твоят идиот.“
Ден седми.
Тя се събуди от съобщение. Той беше писал в четири сутринта: „Не спя. Мисля за теб. Представям си как ще се срещнем на летището. Ще си с онази синя рокля, която обичам. Аз ще съм с цветя. Ще се прегърнем и ще ти кажа: „Прости, че съм такъв.“ А ти ще попиташ: „Какъв?“ А аз ще кажа: „Мълчалив.“ А ти ще кажеш: „Свикнала съм.“ А аз ще кажа: „Това е лошо.“ А ти ще кажеш: „Това е живот.“
Тя не отговори. Просто облече синята рокля. Въпреки че беше едва седмата сутрин, а срещата на летището беше след седмица.
Ден осми.
Той: „Днес ходих в зоопарка. Сам. Гледах маймуните. Приличат на колегите ни – гримасничат, хвърлят се с храна, правят се на началници.“
Тя: „Сам ли си ходил в зоопарка? На четиридесет?“
Той: „Ами? Имам право на детство. Ти ми разрешаваш.“
Тя: „Разрешавам. Само снимай.“
Той изпрати снимка. Маймуната правеше гримаса. Той – също. Тя се разсмя на глас. Децата дотичаха: „Мамо, какво ти е?“ Тя: „Татко се прави на глупак.“ Децата: „Той винаги се прави на глупак, когато не сме с него.“ Тя: „Да. Жалко, че не го забелязваме.“
Ден девети.
Той: „Помислих си. Спомняш ли си как се запознахме? Изпусна портфейла си в метрото, аз го вдигнах. Ти каза: „Много сте внимателен.“ Аз казах: „А вие сте много красива.“ И после отидохме на кафе.“
Тя: „Още помня, че поръча чай без захар.“
Той: „А ти – сладкиш.“
Тя: „Още го помня. Беше вкусен. С череши.“
Той: „А аз помня как ме гледаше. Сякаш не бях просто мъж в метрото, а цял живот.“
Тя: „Ти беше цял живот. И си остана. Просто понякога забравям.“
Той: „И аз забравям. Но сега – не забравям.“
Ден десети.
Той не написа нито дума. От сутрин до вечер – тишина. Тя звънеше – той не вдигаше. Пишеше – не отговаряше. Започна да паникьосва. Представяше си най-лошото: паднал, разболял се, блъснат от кола. Котът обикаляше след нея из апартамента и искаше храна. Децата искаха анимации. Тя мислеше за него.
В единадесет вечерта съобщение: „Извинявай. Батерията ми свърши. Забравих зарядното в хотела. Цял ден търсих ново. Намерих от Стоян. Даде ми го, но ми взе дума, че повече няма да заспивам на преговори. Как си?“
Тя: „Притеснявах се. Мислех, че си умрял.“
Той: „Жив съм. Липсваш ми. Скоро се връщам.“
Тя: „След три дни.“
Той: „След три дни. Ще ме посрещнеш ли?“
Тя: „Със синята рокля.“
Той: „Аз с цветя.“
Тя: „Разбрахме се.“
Ден единадесети.
Той: „Купих подаръци. На сина – конструктор, на дъщерята – заека, на теб – шал.“
Тя: „Ти не умееш да избираш шалове. Миналия път донесе розов, а аз не нося розово.“
Той: „Не е розов. Прашно розов е.“
Тя: „Прашно розовото си е розово.“
Той: „Това е цветът на залеза над Варна.“
Тя: „Ти поет ли си?“
Той: „Аз съм счетоводител. Но заради теб мога да стана поет.“
Тя: „Недей. Обичам те като счетоводител. Имаш четлив почерк и сметките ти излизат.“
Ден дванадесети.
Той: „Утре излитам. Чакай ме.“
Тя: „Ще те чакам.“
Той: „Притесняваш ли се?“
Тя: „Не.“
Той: „Аз се притеснявам. Като първия път.“
Тя: „Първия път се задавих със сладкиша, а ти ме потупа по гърба. Беше неловко.“
Той: „А на мен ми беше приятно. Докоснах те.“
Ден тринадесети. Срещата.
Тя стоеше на летището. Със синята рокля. С децата. Кота, разбира се, не взеха – щеше да вдигне скандал. Тя гледаше таблото за пристигащи. Полетите му се забави с час. Тя пиеше кафе, децата играеха на телефоните. Мислеше си: „Защо написа всичко това? Защо за кафето? Защо за маймуните? Той никога не е бил такъв. Може би наистина се е влюбил отново? Или просто командировката – откъсване от бита, от децата, от загорялата яйчница? Може би вкъщи пак ще стане мълчалив, ще попита за зелката и ще се зарови в лаптопа?“
Той излезе от зоната на пристигащите. С цветя. Огромен букет. Тя не беше виждала такъв от него – само на сватбата, и то букетът беше избран от свекърва й. Той се приближи, прегърна я, целуна я. Каза:
– Прости, че съм такъв.
Тя: „Какъв?“
Той: „Мълчалив.“
Тя: „Свикнала съм.“
Той: „Това е лошо.“
Тя: „Това е живот.“
Той: „Не. Това е навик. Ще се променя.“
Тя: „Недей. Обичам те такъв, какъвто си. Дори със зелката.“
Той: „Зелката беше грешка.“
Тя: „Зелката е минало. А цветята са настояще.“
Те си тръгнаха. В таксито той държеше ръката й. Децата заспаха. Котът ги посрещна на вратата, помириса цветята, кихна и отиде в кухнята.
Тя сложи цветята във ваза. Той прибра лаптопа в шкафа. Каза:
– Днес не работя. Днес съм само твой.
Тя: „А утре?“
Той: „Утре съм твой с лаптопа. Но днес – без.“
Поръчаха пица, пиха вино, гледаха филм. Глупав филм, за любов. Тя се смееше, той я прегръщаше. Котът седеше до тях и искаше салам.
– Димитре – каза тя. – Наистина ли ще се промениш?
– Не знам. Но ще опитам.
– А ако не стане?
– Тогава ще ми пишеш „ти си идиот“. А аз ще пиша „липсват ми краката ти“.
Тя се засмя.
– Ти си идиот.
– Аз съм твоят идиот.
Те допиха виното, доядоха пицата. Прибраха децата. Котът заспа в креслото. Ралица погледна мъжа си.
– Знаеш ли, и на мен ми липсваше. Не ти – а нас. Нас, такива, каквито бяхме в началото. Весели, глупави, без ипотека и без зелка.
– Зелката е символ на моята глупост. Повече няма да купувам зелка.
– Купувай. Но заедно с цветя.
– Разбрахме се.
Те се прегърнаха и заспаха. На дивана. Защото леглото вече беше заето от кота.
Сутринта той отиде на работа. С лаптопа. Целуна я, каза „обичам те“.
Вечерта не забрави за цветята. Влезе в цветарския магазин и попита:
– Дайте нещо евтино, но така, че жена ми да се усмихне.
Продавачката предложи маргаритки. Той взе.
Ралица ги сложи във ваза. Котът ги помириса, кихна и си отиде.
И така всеки ден.
Ето я и цялата история.
Обикновена. Проста. Някъде – нелепа, дори глупава.
Е, и какво? Любовта често звучи глупаво. Но това не значи, че я няма.
