– Жено, вземете си кърпата от шезлонга, ако си тръгвате, тук не се пазят места от сутринта – пълна жена в цветно паренце препречи пътя на Цветана към изхода от плажа.
– Хората идват, няма къде да легнат, а при вас три часа само едни чехли стоят.
Цветана мълчаливо издърпа изпод дюшека избелялата тъкан и я сви на стегнато руло. През пръстите се сипеше дребен пясък, оставяйки по кожата сиви прашни ивици. Крайбрежната алея на малкото курортно градче, притиснато между скалите и водата, кипеше от обедна суетня.
Високоговорителят на спасителната кула прегракнало викаше на вечерна морска разходка, а при чешмата за пиене се беше извила опашка от крещящи деца и уморени майки.
Цветана вървеше към къщата за гости по тясна асфалтова пътечка, покрай безкрайни сергии с надуваеми кръгове и раковини. В джоба на шортите звънна телефон – стопанката, госпожа Станка, напомняше да вземе чистия спални чаршафи от прането.
Тази почивка, купена с пари, спестявани година и половина, трябваше да бъде време на тишина, но засега носеше само суетня и умора от непознати хора.
Купи си билет до морето, а срещна стария срам
Пред портала на пансионата, под разперена стара липа, стоеше мъж в светли ленени панталони и свободна риза. Той пушеше, изтупвайки пепел в храстите на теменугите, и оглеждаше минувачите. Косата на слепоочията беше прошарена, на челото се бяха прорязвали дълбоки бръчки, но тези правилни черти, държането на брадичката и навикът да върти сребърен пръстен – Цветана го позна веднага. Преди осемнадесет години този човек беше оставил на кухненската масичка бележка на гърба на стара фактура за ток и просто изчезна от града два дни преди сватбата им.
В малката стая на втория етаж, която Цветана беше наела за две седмици, миришеше на сухи билки и евтина пластмасова мебел. Старият вентилатор на ниското нощно шкафче бръмчеше, разгонвайки из помещението горещ въздух. Вещите си бяха по местата: сгънат сарафан на облегалката на стола, редица кремове на огледалото, отворен криминален роман на леглото. Тази предвидимост на бита винаги й беше давала усещане за контрол над живота, който някога беше трябвало да сглоби наново, сякаш счупена супница.
Вечерта, когато жегата отстъпи на прохладния морски бриз, по общата дървена врата на верандата се почука тихо. Цветана, която си наливаше вода в чаша, замръзна. Спусна ръка на масата.
– Цвети, аз съм, отвори – просъска се иззад врата познатият баритон, станал малко по-дрезгав и нисък. – От стопанката разбрах в кой апартамент си. Направих й малък подарък, тя и подсказа.
Тя се приближи, дръпна крехкото резе. Георги стоеше на прага, държейки плетена кошница с узрели ягоди и бутилка вино. Съседката от съседната стая, млада боядисана блондинка, излизаше да пуши на общата тераса и забави крачка, оглеждайки госта.
– Е, здрасти – Георги прекрачи прага, остави кошницата на ръба на масата и се отпусна на пластмасов стол. – Толкова години минаха. А ти почти не си се променила, само погледът стана строг, не се доближаваш.
– Защо дойде? – тя отстъпи към прозореца, притиснала гръб към перваза. Погледът й плъзна по лицето му, отбелязвайки дребните белези на възрастта: лека пълнота по раменете, оплешивяване на темето, торбички под очите.
– Трябва да поговорим, Цвети. Толкова време е изминало, глупави бяхме, горди – той се наведе напред, сложил длани на коленете. – През всичките тези години те помнех. Търсих те, честно. Само общи познати казваха, че си заминала за Пловдив, а ти си тук, на морето. Аз самият се настаних в санаториума след три къщи, случайно те зърнах на плажа в тълпата.
– Търсил си ме? – тя се усмихна иронично, лицето й остана спокойно. – Осемнадесет години си ме търсил, Георги? В съседната област? Или на три часа с автобус?
– Проблеми имаше тогава, разбираш ли? – той въздъхна, разперил ръце. – Бизнесът тъкмо започваше, дългове, сделки с тежки хора. Притиснаха ме здраво, Цвети. Искаха да вземат фирмата, заплашваха ме. Как да те влача след себе си? Аз заради теб си тръгнах, за да не те излагам на удар. Млад бях, глупав, мислех, че така ще е по-добре. Исках да те спася от този кошмар.
От отворения прозорец долетя силен детски плач – на площадката някой беше паднал от тротинетка. В кухнята на първия етаж затракаха с тенджери, чу се удряне на нож в дъска – стопанката приготвяше вечеря. Обикновеният суетен живот на курортната къща си течеше, превръщайки думите на мъжа в празен шум.
Утринното слънце се промъкваше през тънките пердета, рисувайки на линолеума дълги жълти ивици. Цветана седеше в общата кухня, чакайки да заври емайлираният чайник. Съседките по етаж, две възрастни жени от Бургас, шушукаха до мивката, измивайки пластмасов съд.
– Чуй, Цвети, ами твоят кавалер вчера при Станка разпитваше за колко време си дошла, дали сама – тази по-младата, с ярък педикюр, се обърна към нея. – Сериозен мъж, личи си веднага. Кола пред портата – скъпа, черна. Цял възпитан, на Станка кутия бонбони донесе. Гледай да не изпуснеш късмета, на нашата възраст такива мъже не се намират на пътя.
– Не се намират – тихо повтори Цветана, загледана във врящата вода.
Георги я пресрещна към пладне до кея, когато заваля ситен дъжд, който моментално разпръсна хората под навесите и в кафенетата. Той израсна до нея, държейки над главата й голям черен чадър, и я хвана за лакътя. От него лъхаше на тютюн и одеколон.
– Да тръгнем довечера да вечеряме на хубаво място, Цвети? Тук на пет километра има чудесен ресторант, право на скалата. Ще поседнем, ще си спомним младостта. Аз съм свободен човек в момента – от жената преди три години се разделихме, деца няма. Всичко имам: фирма в София, къща край морето, голям апартамент. Но душа в това няма. Ти ми липсваш, онази наша искреност.
Цветана спря, освобождавайки ръката си. Обърна се към него. Гледаше го внимателно в очите, опитваше се да открие там поне сянка от онова деветнадесетгодишно момче, което някога беше обичала, за което беше готова да заряза следването и да замине. Но пред нея стоеше непознат, прекалено самоуверен четиридесетгодишен мъж, който се опитваше да купи благоволението й с вечеря в ресторант.
– Имам други планове за вечерта, Георги.
– Хайде де, какви планове може да има в тази дупка? – той се намръщи, махна с ръка към сивите пететажни блокчета на градчето. – Колко си платила за тази екскурзия? Стотинки. Аз за един ден ще ти дам повече, само се премести при мен в санаториума, там има свободен лукс. Не ти е нивото да се буташ в частни квартири и да дрънкаш тенджери в обща кухня. Ти ще живееш като кралица. Какво мълчиш? Нищо ли не е останало от предишното?
Покрай тях мина местна продавачка на риба, носейки тежка хладилна чанта. Тя хвърли на Цветана бърз поглед, в който се четеше обикновено любопитство: и тая, от такъв мъж си връща носа.
От пътя долетя остър спирачен писък – шофьор на автобус едва не удари куче. За миг настъпи тишина, нарушавана само от капките дъжд, които удряха по опънатата материя на чадъра.
– Знаеш ли, Георги – Цветана направи крачка назад, излизайки под ситните капки. – Майка ми след твоето бягство два месеца лежа в болница. С кръвно. А моят сватбен рокля три години вися в гардероба, дори не можех да я изхвърля, да я гледам беше ми противно. Мислех, че с теб се е случило нещастие, търсих те чрез познати. А ти ме спасявал. От дългове. В тиха Стара Загора, където те всяко куче познаваше.
– Защо ровиш в старото? – Георги отмести поглед, въртейки пръстена на пръста си. – Кой от нас на деветнадесет не е правил глупости? Имаше дела, въртях се както можех, исках да оцелея. Сега обаче мога всичко да поправя. Ще ти изпълня всяко желание, разбираш ли? Искаш ли – утре отиваме в града, в бижутерия?
Дъждът към вечерта се усили, превръщайки се в порой с гръмотевици. Водата шибаше по стъклата на къщата за гости, заливайки тесния двор и превръщайки глинестите пътеки в потоци кал. Почиващите седяха по стаите, от прозорците се чуваха звуци от работещи телевизори и тропане на домино.
Цветана седеше на леглото, подпряла колене. Вътре в нея беше спокойно, сякаш старата рана най-сетне беше зараснала. Нямаше нито гняв, нито желание да излее обидите, нито стара болка, която й пречеше да започне нови връзки. Остана само лека изненада колко много този човек беше закъснял с обещанията си за хубав живот.
Към десет вечерта телефонът звънна отново. На екрана светна непознат номер, но Цветана знаеше кой е.
– Помисли добре, Цвети – Георги говореше силно, надвиквайки шума на дъжда. – Тук съм до края на седмицата. Стая триста и две, главен корпус. Ела, ще поседнем без тази пътна мръсотия. Стига си показвала характер, все сме си родни хора. Толкова години загубихме заради глупости, защо сега да пилеем време за обиди?
– Лека нощ, Георги – произнесе тя спокоен глас и натисна червения бутон.
Стана, приближи се до прозореца и плътно дръпна пердетата, отсичайки стаята от бушуващата навън буря. Животът отдавна вървеше по друг коловоз, и в този нов коловоз за Георги просто нямаше свободно място.
В петък времето пак се обърна на хубаво. Небето се изчисти, стана синьо, слънцето печеше от сутринта, карайки асфалта да излъчва тежък мирис. Крайбрежната алея отново се изпълни с хора в ярки шорти и с надуваеми дюшеци.
Георги повече не се появи пред портала на пансионата. Станка сутринта мимоходом отбеляза, че видяла как черната кола тръгва към магистралата – явно гостът се беше изписал предсрочно.
– И така си замина твоят търговец, Цветанке – стопанката изтупваше на въжето килимче от антрето. – А ти си глупава, момиче, да ме простиш старата. Такъв виден мъж, с пари. Можеше сега да живееш в София, а не да седиш в кантората си за дребни левове. Какво ти липсваше? Е, избягал е млад, уплашил се от отговорност. Сега пък искал да заглади вината.
Цветана не отговори, само се усмихна. Взе кърпа, чанта с книга и тръгна към морето, стараейки се да върви по сенчестата страна на улицата.
Вечерта, когато слънцето започна да залязва зад хоризонта, оцветявайки водата в розово, тя седна на ръба на кея, далеч от шумните кафенета и детските площадки. Миришеше на солена вода, йод и водорасли, изхвърлени на брега след бурята. Цветана извади от торбата купената на пазара смокиня, внимателно разчупи плода на две.
Долу, до самата вода, възрастен мъж в избеляла панама търпеливо нанизваше червей на куката, а внукът му, около седемгодишен, следеше плувката. Обикновеният прост живот си течеше.
Цветана отпи глътка изстинала минерална вода и погледна към затихващия залез. Пред нея оставаше още цяла седмица отпуска. И в това тихо спокойствие тя най-после разбра, че истинската стойност не се мери с левове, а с достойнството да запазиш себе си, когато някой закъснее с обещанията.
