Котът седеше на перваза и гледаше надолу към двора, където гълъбите си деляха коричка хляб. А Стоян гледаше кота. Седем години бяха заедно, ако не броим жена му Рада и дъщеря им Неда. Но котът Мурчо си беше негов. От първия ден, когато тримесечно рунтаво топче се вкопчи в пуловера му и заспа в свивката на лакътя.
Рада варeше чорба и из кухнята се носеше мирис на дафинов лист. Неда, дванайсетгодишна, седеше на масата и водеше пръст по екрана на телефона. Обикновена съботна вечер, каквито бяха сто преди и щяха да са още толкова. Но Стоян забеляза, че дъщеря му поглежда към майка си някак очаквателно. И майката, като бъркаше чорбата, й кимваше незабелязано, сякаш се бяха разбрали по-рано.
– Тате – започна Неда с онзи глас, с който искат нов телефон или разрешение за нощувка при приятелка.
Стоян свали вестника.
– Казвай.
– Еми, при Ива котаракът роди. И едно котенце никой не го взема. Куца мъничко, предната лапичка е крива. Искат да го… ами…
Не довърши, но и без това беше ясно. Стоян погледна Рада. Тя усилено бъркаше чорбата, ама нямаше какво да се бърка.
– Не – каза той. Не лошо, не рязко. Просто каза.
– Ама защо?
– Защото имаме Мурчо. На седем години е, свикнал е да е сам. Доведете второ, почват боеве, лайна, още повече косми. Аз съм против.
Неда погледна майка си. Рада изгаси котлона и седна до мъжа си.
– Стояне, коте нце е на три месеца. Лапичката не е сраснала както трябва. Ако не го вземат, Ива ще го закара в приют, а оттам такива не ги вземат.
Стоян разбираше. Но не кимна.
– Аз съм против – повтори и вдигна вестника.
***
Мина седмица. Неда вече не искаше, но на вечеря му подаваше хляб мълчешком. А Рада спря да пита как е минал денят на работа. Стоян го усещаше като течение – все едно прозорците са затворени, ами духа.
В петък Неда се прибра от училище с червени очи. Раницата хвърли на вратата, отиде в стаята си. Рада влезе при нея, след десетина минути излезе.
– Какво? – попита Стоян.
– Ива каза, че утре сутринта ще закарат котенцето. Намерил се приют в квартал „Люлин“, ама Неда видяла снимки оттам. Малки клетки, към двеста котки, миризма…
Рада не натискаше. Просто разказа и отиде да мие чиниите.
Стоян остана сам в коридора. От стаята на Неда не се чуваше нито звук, което беше по-лошо от плач.
На сутринта Стоян стана най-рано. Толкова рано ставаше само за риболов, а сезонът още не беше започнал. В кухнята гореше лампа над печката, навън се сивееше. Той дръпна якето, взе ключовете от колата и излезе.
Адреса на Ива намери в телефона на Неда оная вечер, докато спи. Записа го на листче и го пъхна в джоба на якето.
Пред блока на Ива паркира и набра номера.
– Ало? – глас сънен, недоволен.
– Аз съм, Стоян, бащата на Неда. Котенцето още ли е при вас?
Пауза.
– Да… да, още е. В единайсет ще дойдат от приюта.
– Няма нужда. Аз ще го взема. Сега се качвам.
Затвори и постоя минута в колата.
Ива отвори по хавлия, мълча му подаде кутия от обувки. Вътре върху стара кърпа седеше котенце. Сиво, на ивици, мършаво. Предната лапичка стърчеше леко настрани, сякаш сглобена набързо. Очи жълти, изплашени.
– Мълчи – каза Ива. – Почти не мяука. Яде всичко. Свикнало е с тоалетната.
Стоян кимна, взе кутията и я отнесе до колата.
Върна се вкъщи, когато всички още спяха. Сложи кутията на пода в антрето, съблече якето. Котенцето вътре не издаваше звук. Стоян надникна: зверчето се беше сгушило в ъгъла и го гледаше отдолу нагоре, без да мига.
– Ами сега какво да те правя? – тихо каза Стоян.
Котенцето вдигна кривата лапичка, сякаш искаше да го хване за пръста, но не достигна. Стоян въздъхна. Отиде в кухнята, наля в чинийка мляко. После се сети, че на малките не трябва мляко, изля го, извади от хладилника варено пиле, наряза го на ситно.
Когато се върна в антрето с чинийката, Мурчо вече седеше до кутията. Гледаше вътре. Опашка не помръдваше, гръб не се извиваше.
Котенцето изпълзя от кутията, накуцвайки, стигна до чинийката и започна да яде. Мурчо изсумтя и отиде на креслото си. Нито бой, нито съскане.
Неда намери котенцето пръва. Стоян чу от спалнята задавен писък, после бързи стъпки, и дъщеря му влетя при тях с котенцето на ръце.
– Мамо! Мамо, откъде?!
Рада седна на леглото, сънена и присвита. Погледна котенцето, после Стоян. Той лежеше с ръце зад главата и усилено разглеждаше тавана.
– Тате? – Неда се обърна към него. Гласът й трепереше. – Ти ли?
– Ако почнете да крещите, връщам го – измърмори Стоян, без да сваля очи от тавана.
Неда седна на ръба на леглото и се разплака. Не както в училище плачат от обида, а по друг начин – когато не можеш да обясниш. Котенцето в ръцете й замръзна, притиснато до пуловера.
Рада нищо не каза. Сложи длан на ръката на Стоян и я стисна. Бързо, кратко. После стана и отиде в кухнята да сложи чайника.
Котенцето кръстиха Бобо. Неда искаше Граф, ама Стоян рече: какъв граф, то е от кутия, ще е Бобо. И Бобо си дойде на мястото, като че ли винаги е бил тук. Мурчо първата седмица го заобикаляше, втората започна да го търпи, а края на месеца спяха на едно кресло. Мурчо – червен, важен, а Бобо – сив, с кривата лапичка, забил муцуна в хълбока му.
Стоян ги гледаше вечер и мълчеше. Рада веднъж попита:
– Ти нали беше против. Какво се промени?
Той помълча, почеса Бобо зад ухото. Котенцето замърка и затвори очи.
– Неда плака. А аз през стената всичко чух. И си помислих: аз оправям всичко наоколо, а тук няма какво да оправям – просто да отида и да го докарам. По-просто няма. А се опъвах за какво? За космите ли?
Рада се усмихна и нищо не добави.
През половин година Бобо порасна, лапичката беше крива, но тичаше из апартамента като ужилен, събаряйки чехли и скачайки по шкафа. Мурчо само го изпращаше с поглед.
А Стоян понякога се хващаше, че вечер на дивана на коленете му лежи Мурчо, на рамото спи Бобо, по телевизора върви футбол, а и не чува резултата, защото се страхува да мръдне.
И това, като се замисли, беше по-хубаво от всеки резултат.
