Георги се прибра от лов ядосан като оса. Ботушите ги ритна пред вратата – единия наляво, другия надясно. Яката я запрати на закачалката, не улучи, дори не си направи труда да я вдигне. Влезе в кухнята, затръшна капака на чайника.
Надя седеше в хола, ровеше в телефона. Чуваше как мъжът й стъпва – тежко, нервно, всяка крачка сякаш упрек. Ръждивото куче Шаро лежеше до краката й, с муцуна между лапите. Ушите – прилепени, опашка – неподвижна. Той винаги усещаше кога стопанинът е в такова настроение и се стараеше да не му се мярка пред очите.
– Така – Георги застана на прага, с ръце на кръста, както правеше винаги, когато щеше да каже нещо, според него, окончателно. – Кучето не става за лов. Безполезно е, не е куче. Карах го, карах го – нула резултат. Падне патица – той седи. Заек мине – той се прозява. Трябва да се отървем от него.
Надя вдигна очи. Погледна мъжа си спокойно, внимателно, както се гледа човек, казал нещо много глупаво, но още не го осъзнал.
– Да се отървем? – попита тя, сякаш пробваше думата на вкус.
– Ами какво? Да храня един безделник? Ловно куче трябва да лови. А тоя… – Георги махна с ръка към Шаро, който се притисна още по-силно до Надиния крак. – Утре ще го закарам на Петър, може да се съгласи да го прибере. Ако не – ще го изхвърля на магистралата.
„Ще го изхвърля на магистралата“ – точно тогава нещо щракна в Надя.
Тя мълчаливо стана. Шаро веднага се изправи след нея, поглеждайки я тревожно отдолу нагоре. Надя мина покрай мъжа си в антрето, отвори гардероба и извади куфар – голям, син, на колелца. Същият, с който някога ходеха на море в Созопол, когато още ходеха заедно някъде.
Георги я проследи с поглед, но не каза нищо. Реши, вероятно, че жената е започнала сезонно пренареждане на вещите.
Но Надя отвори половината гардероб на Георги.
Ризи – една, две, три, четири. Внимателно. Боксери, чорапи – в страничния джоб. Дънки – едни за излизане, едни за работа. Сив пуловер – подарък от майка му. Самобръсначка от банята. Четка за зъби.
Георги се появи на вратата на спалнята и няколко секунди мълчаливо гледа. После му просветна.
– Какво правиш?
– Куфар ти приготвям – отвърна Надя със същия тон, с който казваше „вечерята е на плота“ или „хлябът свърши“.
– Какъв куфар? За какво?
– Ами ти каза – трябва да се отървем. Ето, аз се отървавам.
Георги смигна. После бавно седна на ръба на леглото, сякаш краката му се подкосиха.
– Заради кучето ли?
– Не заради кучето. Заради теб.
Тя затвори ципа и се изправи. Шаро тихо влезе в стаята и легна на прага, сякаш охраняваше.
– Ще ти кажа, Георги, щом вече сме почнали. Ти наричаш Шаро безделник. Не може да ловува, няма полза. А дай да сметнем кой тук има полза.
– Надя, стига, не започвай.
– Шаро не носи патица, това е вярно. Но той всяка сутрин ме посреща така, сякаш съм била половин година в командировка. Слага лапа на коляното ми, когато плача. А аз плача, Георги, често. Защото ти се прибираш от работа – и в телевизора. От лов – на дивана. Последния път, когато разговаряхме нормално, беше, когато дойде голямата сметка за ток. Три изречения подред – това беше събитие.
Георги отвори уста.
– Сравняваш ме с куче?
– Не сравнявам. Констатирам. Шаро е жив. Чувства. Обича. Просто така, безкористно. Не му трябва да съм слаба или да му варя чорба. Трябва му само да съм. Ти, Георги, кога за последен път се зарадва, че съм?
Тишина в стаята затегна, като мокро пране на въже – тежка, влажна, неудобна.
Георги гледаше куфара. После жена си. Шаро вдигна глава и го погледна без обида, без злоба. Просто погледна. Кучетата не умеят да таят злоба; сърцето им е прекалено голямо за това.
– Не бях сериозен – каза Георги. – Изпалих се. Мъжете се смееха.
– Мъжете се смееха. И ти, за да не те е срам пред тях, реши да изхвърлиш живо същество. Което ти вярва. Което тича към теб, като се прибереш. А че ще го изхвърлиш – то не знае. То мисли, че си добър.
Георги потърка лицето си с ръце. Брадата го бодеше – не се беше бръснал два дни на лов.
– И какво, куфарът – сериозно?
Надя помълча. Отвън врабчетата се караха на черешата. Хладилникът избръмча и замлъкна.
– Сериозно, Георги. Не е заради Шаро. Шаро е последната капка. Ти за живо същество – „да се отървем“, „на магистралата“. А ако утре не ти харесам аз – също ще се отървеш ли? Ще ме закараш на мама – не ме свърши работа, вземете си я?
– Стига, преувеличаваш.
– Ти преувеличи. Отдавна. Спря да виждаш, че около теб има живи. Аз съм жива. Шаро е жив. Ние не сме инструменти. Не сме пушка, която можеш да продадеш, ако стреля криво. Ние сме семейство. А със семейство не се разхвърлят.
Георги седеше и се чувстваше както отдавна не се беше чувствал. Преди беше така – той кажеше, жената се съгласяваше. Не защото Надя е безхарактерна. Тя умееше да мълчи – търпеливо, по женски. Пази. Гладeше. А той свикна, че може да говори каквито глупости си иска – и нищо няма да стане.
Но ето – става.
Шаро се приближи до Георги и бутна мократа си муцуна в ръката му. Просто се приближи, защото видя, че на човека му е зле. А когато някой е зле – трябва да си до него. Шаро знаеше това не с ума си, а с някакво вътрешно чувство, с цялата си ръждива козина.
Георги погледна кучето. Мократа муцуна, кафявите очи, опашката, която плахо помръдна – „е, какво, мир?“
И тогава го хвана. Не до сълзи – все пак беше мъж. Но нещо се обърна вътре в него, като лодка на вълна – бух, и вече си от другата страна.
– Надя. Прибери куфара.
– За какво?
– Защото – той погали Шаро по главата – глупак съм.
– Това го знам. Въпросът е – глупак, който все пак се учи, или такъв, на когото и кол да тешеш?
Георги се усмихна. Дори сега – тя умееше.
– Уча се. Прости ми. За Шаро. И за всичко.
Надя се доближи до куфара, разкопча го. Извади самобръсначката, четката, остави ги на нощното шкафче.
– Ризите сам ще окачиш.
Георги кимна. Наведе се към Шаро и го почеса зад ушите.
– Е, безделнико – гласът му трепна. – Продължаваме ли?
Шаро завъртя опашка толкова силно, че едва не събори лампата. Подскочи, лизна го по носа. Седна и ги погледна с онова изражение, което имат само кучетата – на абсолютно, незаслужено щастие.
На следващия лов Георги отиде без Шаро. Върна се с две патици и пакет захарни кости от пазара.
– За кого са? – попита Надя, макар че знаеше.
– За безделника – измърмори Георги. И се усмихна.
А куфара Надя го прибра обратно в гардероба. Но не дълбоко. Така, че да може да го извади.
За всеки случай.
