Ива не успя да завърши разговора с мъжа си, когато неочаквано чу женски глас от другата страна.
Стоеше до прозореца, гледайки как плътен софийски сняг засипва улиците. Телефонният разговор с Георги приключваше обичаен, всекидневен, каквито са били безброй през петнадесетте им години брак. Той, както винаги, докладваше за командировката си във Варна: всичко е наред, срещите вървят по план, ще се върне след три дни.
Добре, скъпи, тогава до връзка, каза Ива и вече беше тръгнала да натисне червения бутон, когато нещо я спря. От другата страна ясно чу женски глас млад, мелодичен:
Гошо, идваш ли? Ванната е пълна
Ръката ѝ замръзна във въздуха. Сърцето спря за миг, после започна да бие толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите ѝ. Пресна телефона отново до ухото си, но чу само къси гудки Георги вече беше затворил.
Ива бавно се спусна в стол, чувствайки как краката ѝ поддават. В ума ѝ вихрушкаха мисли: Гошо Ванна? Каква ванна на командировка? Спомени от последните месеци изплуваха честите пътувания, късните обаждания, които той винаги приемаше на балкона, новият парфюм в колата му.
С треперещи ръце отвори лаптопа. Да влезе в имейла му не беше трудно пароля си знаеше още от времето, когато между тях имаше доверие и честност. Билети, резервация Лукс за младоженци в петзвезден хотел във Варна. За двама.
В имейлите откри и кореспонденция. Камелия. Двадесет и шест години, фитнес инструкторка. Скъпи, не мога повече. Обеща ми, че ще се разведеш преди три месеца. Колко още да чакам?
Ива се почувства зле. Пред очите ѝ премина споменът от първата им среща с Георги тогава той беше обикновен мениджър, тя начинаещ счетоводител. Заедно спестяваха за сватбата, наемайки малък апартамент. Радваха се на първите успехи, подкрепяха се в неуспехите. А сега той беше успешен търговски директор, тя главен счетоводител в същата фирма, а между тях се беше пръснала бездна петнадесет години брак и двадесет и шест години на някаква Камелия.
В хотелската стая Георги нервно крачеше от ъгъл в ъгъл.
Защо го направи? Гласът му трепереше от гняв.
Камелия лежеше на леглото, небрежно увита в копринена хавлия. Дългата ѝ светло кафява коса се разстилаше по възглавницата.
Ами какво толкова? Протегна се като ситна котка. Ти сам каза, че ще се разведеш.
Аз ще реша кога и как! Разбра ли какво направи? Ива не е глупава, тя вече знае!
И страхотно! Камелия се изправи рязко. Омръзна ми да съм любовница, която криеш по хотели. Искам да ходим по ресторанти, да се срещаме с приятелите ти, да бъда твоя жена!
Държиш се като дете, прошепна той през зъби.
А ти като страхливец! Той я хвана за раменете: Не говори така за Ива! Ти не знаеш нищо за нея, за нас!
Знам достатъчно. Камелия се измъкна. Знам, че си нещастен с нея. Че тя е затънала в работа и домакинство. Кога за последно правихте любов? Кога пътувахте заедно?
Георги се обърна към прозореца. Някъде там, в заснежена София, в техния апартамент, всичко се рушеше. Петнадесет години заедно се сринаха като късна карта от една капризна фраза.
Ива седеше в мрака на кухнята, държейки студена чаша чай. На телефона десетки пропуснати обаждания от мъжа ѝ. Не отговаряше. Какво да каже? Скъпи, чух как любовницата ти те вика във ваната?
Спомените идваха. Ето го Георги, подаряващ ѝ годежния пръстен, клекнал на едно колене в средата на ресторант. Ето ги, преместващи се в първия им апартамент малка двустайна в спален квартал. Ето го, подкрепящ я, когато загуби майка си. Ето ги, празнуващи неговото повишение
А после дойдоха безкрайните извънредни на работа, кредитите, ремонтите
Кога за последно бяха честни един с друг? Кога гледаха филми в прегръдки на дивана? Кога правеха планове за бъдещето?
Телефонът отново загудя. Този път беше съобщение: Ива, нека поговорим. Ще ти обясня. Затвори очи и дълго не отговори. После, бавно, написа: Няма какво да обясняваш. Всичко е казано. Изтри съобщението, изключи телефона и отиде до прозореца. Снягът продължаваше да вали, покривайки улиците с бяла пелена, сякаш искаше да заличи всичко отпреди. Остана там, загледана в сивия софийски здрач, докато светлините в къщата угаснаха една по една.
