Росица затръшна ключалката и въздъхна облекчено. Ето, най-сетне. Два почивни дни пред нея — никакви опашки, никакво претегляне на стока, товарене и разтоварване.
— Росице, а утре работите ли? — долетя от гърба познат глас.
Тя дори не успя да се обърне — вече знаеше кой е. Никола Иванов. Вечно не на време.
— Утре е неделя — отсече тя, без да се обръща. — Почивен ден.
— А-а. Ясно. Няма нищо, тогава в понеделник.
Росица все пак се обърна. Старецът стоеше с протрита мрежеста чанта, в избеляло яке, и я гледаше някак объркано. Сякаш се надяваше на нещо.
„Пак ще брои стотинки половин час“, мина ѝ през ум.
— Елате в понеделник — отвърна тя и забърза към къщи.
А той винаги така — идваше точно преди затваряне, избереше две-три дреболии, после на касата почваше да рови из портфейла, да преброява монети. Опашката се струпваше зад него, хората въздишаха, а той сякаш не забелязваше. Бавен някакъв. Само дразнеше.
На сутринта в неделя, минавайки покрай магазина, Росица спря като вкопана.
На вратата седеше котка. Обикновена улична, сива, оскубана и много слаба. Но странното — не просто седеше. Тя се мяташе от вратата към прозореца, дращеше с нокти прага, надничаше в цепнатината, мяукаше. И то толкова жално, толкова отчаяно.
— Махай се оттук! — махна с ръка Росица.
Котката дори не помръдна. Само гледаше към вратата.
„Бездомна“, помисли Росица и продължи.
В понеделник Росица приближаваше магазина с тежко чувство. Котката не беше отишла никъде. Лежеше на прага свита на кълбо, изтощена.
Ключът се завъртя в бравата. Вратата се отвори.
И тогава Росица чу. Тъничък, едва доловим писък. Някъде в ъгъла, зад рафтовете.
Тя пристъпи вътре, вгледа се — и сърцето ѝ падна долу.
Котенце.
Мъничко, сляпо, безпомощно. Лежеше сред картонени кутии, жално пищеше, движеше лапички.
Котката се втурна вътре след Росица, скочи при котенцето, започна да го ближе, да мърка.
— Господи — прошепна Росица. — Значи ти се опитваше да влезеш при него.
Росица стоеше над картонената кутия и не знаеше какво да прави. Котката се настани до котенцето, ближеше го, мъркаше — за пръв път от денонощие се успокои.
А в главата на Росица само една мисъл: „В магазин не може да се държат животни. Къде да ги дяна?“
— Слушай, ама ти даваш — промърмори тя на глас. — Как изобщо влезе тук? Кога успя?
Котката само се притисна още по-плътно до котенцето.
Росица си спомни: в петък вечерта, когато затваряше, на входа се бяха струпали клиенти. Суетня, бързане. Сигурно тогава се промъкнала. Незабелязано. А родила през нощта, когато магазинът стоял празен.
И цяла неделя се мятала отвън, опитвайки се да влезе обратно.
— Добре — въздъхна Росица. — Сега ще измислим нещо.
Тя наля на котката вода в пластмасова чашка, отчупи парче варена наденица от сандвича си. Котката пиеше жадно, набързо, сякаш се страхуваше, че ще ѝ отнемат.
После Росица отвори магазина за клиенти.
Първа влезе съседката, леля Валя. Като видя котката с котенцето, плесна с ръце:
— Оле, Росице! Откъде?
— Ами ето… — Росица махна с ръка. — Промъкнала се някак. Слушай, Вале, може ли да ги вземеш? Нали внуците ти обичат всякакви животинки.
Леля Валя се сбърчи:
— Ами ние си имаме котка. Стара, зла. Ще ги издуши всичките. Не, не, извинявай.
Следващ беше чичо Мишо – водопроводчикът. И той отказа:
— Жена ми няма да разреши. Тя от косми киха.
После дойде млада майка с дете. Малчуганът дори протегна ръчички към котенцето, но майката го дръпна:
— Не пипай! Мръсно е! Болести всякакви. Да вървим оттук.
Росица стоеше зад тезгяха и чувстваше как нещо се свива отвътре. Всеки отказ отекваше в гърдите ѝ с глух удар.
„Нима никой няма да ги вземе?“
Към обяд тя вече беше отчаяна.
Около три часа следобед вратата се отвори и влезе Никола Иванов.
Както винаги — бавно, предпазливо. Мрежестата чанта в ръка. Поздрави тихо, кимна.
Росица дори не успя да отговори — той спря на входа, клекна до кутията.
— Оле — каза той тихо. — Кои са тези тук?
Котката вдигна глава, погледна го предпазливо.
Никола Иванов внимателно протегна ръка, погали котката по главата. Тя притвори очи, замърка.
— Росице — обърна се той към продавачката. — А какво ще стане с тях?
Росица въздъхна:
— Не знам, Никола. Да ги държа тук не може. А да ги вземе никой не иска.
— Ясно.
Той помълча, после отново погали котката. Котенцето тихичко писна, размърда се.
— А може ли… — започна Никола и се запъна. — Може ли аз да ги взема?
Росица замръзна. Гледаше стареца и не вярваше на ушите си.
— Вие? — преспроси тя. — Сериозно?
— Ами да. — Той се усмихна смутено. — На мен все едно ми е скучно сам. А тук ще има компания. Право да си кажа, не знам как се грижи за тях. Но ще науча. Ще прочета в интернет.
Росица изведнъж почувства как буца засяда на гърлото ѝ. Този бавен старец, когото толкова пъти беше бързала, подтиквала, на когото се беше дразнила.
Той се оказа единственият, който не подмина.
— Никола — изрече тя с пресипнал глас. — Благодаря ви. Истина. Благодаря.
Той размаха ръце:
— Ами какво ви. На мен самия ми е приятно. Вкъщи е празно. Жена ми почина преди три години. Деца нямам. Затова идвам всеки ден тук — поне с някого да си кажа дума.
Росица се засрами. Толкова се засрами, че поиска да пропадне в земята.
Винаги се дразнеше, че е бавен. Че задържа опашката.
А той просто беше самотен.
Никола Иванов внимателно взе кутията с котката и котенцето. Поддържаше я отдолу, за да не трепе. Котката го погледна предпазливо, но не се противи. Сякаш разбра — този човек няма да я нарани.
— Само че не знам как да ги занеса вкъщи — замислено рече той. — Кутията е голяма, неудобна. А те се клатят вътре.
— Чакайте — Росица се втурна към склада и се върна със здрав картонен кашон, по-малък. — Ето, в това е по-добре. И има дръжки.
Тя сама премести котката с котенцето, постла на дъното мека кърпа. Ръцете ѝ трепереха. Незнайно от какво — ту от вълнение, ту от срам, който все по-силно я гризеше отвътре.
— Росице, може ли да ме посъветвате — Никола се усмихна несигурно, — какво да им купя? Трябва ли някаква храна? Паничка?
Росица изведнъж ясно видя: старецът е объркан. Беше поел отговорност, но нямаше представа какво да прави после. И все пак я пое. Защото не можа да подмине.
— Чакайте — каза тя решително. — Сега.
Тя мина покрай рафтовете, събирайки всичко необходимо: кутия месни консерви за котката, пакет суха храна, две пластмасови панички, пакет тоалетна подложка.
— Това е за вас — подаде тя пакета на Никола.
— Ами какво ви. Ще платя.
— Няма нужда — отсече Росица. — От мен. Просто така.
Той искаше да възрази, но тя го погледна толкова строго, че той само кимна:
— Благодаря. Много благодаря.
Никола Иванов грабна кашона, пакета и се насочи към изхода. На прага се обърна:
— Росице, а как мислите — трябва ли да ги водя на ветеринар?
— Трябва — кимна тя. — Утре отидете. Да ги прегледа, дали всичко е наред.
— Добре. Ще отида, разбира се.
Той излезе. Вратата се затвори с тих звън.
Росица остана сама.
В магазина беше тихо. Празно. Само на пода, в ъгъла, лежеше стара картонена кутия — същата, в която беше котенцето.
Тя се приближи, вдигна кутията, искаше да я изхвърли. И изведнъж не можа. Седна право на пода, притисна кутията до гърдите си и заплака.
Сълзите се стичаха по бузите, капеха върху картона.
Спомни си как се дразнеше на Никола Иванов. Как го бързаше. Как въздишаше, когато влезеше в магазина. Как си мислеше: „Пак тоя старец. Пак ще брои стотинки.“
А той се оказа такъв.
Без да се колебае, взе котката с котенцето. Макар че сам едва свързва двата края — личеше си от дрехите, от това как брои дребните пари в портфейла.
Но не подмина.
„Господи — мислеше Росица, — каква глупачка съм била. Колко корава.“
Тя избърса сълзите с длан, стана от пода. Изхвърли кутията в кошчето. Върна се зад тезгяха.
В магазина започнаха да влизат клиенти.
Обикновен работен ден.
Но нещо вътре в Росица се промени. Тя гледаше клиентите по друг начин. Вече не просто като опашка, която трябва бързо да обслужи. А като хора, всеки със своя история. И никога не знаеш какво носи човек на душата си.
Утре непременно ще попита Никола как са котката и котенцето. Как са се настанили. Има ли нужда от помощ.
И повече никога няма да го бърза.
Минаха два дни.
Росица все чакаше Никола Иванов. Поглеждаше към вратата, вслушваше се в стъпките в коридора. Но той не идваше.
И тревогата само растеше. „Да не се е случило нещо? Да не е болен? Или с котката нещо не е наред?“
На третия ден тя не издържа.
Попита съседите за адреса. Оказа се, че Никола Иванов живее в съседната сграда, на третия етаж.
Росица купи пакет ябълки, пакет бисквити — тъй, за приличие, да не е с празни ръце — и след работа тръгна към него.
Вратата се отвори не веднага. След това се чуха шаркащи стъпки и на прага се появи Никола Иванов. Изненадан, объркан.
— Росице? Вие… при мене?
— Ами ето — тя подаде пакета. — Реших да ви навестя. Как сте? Как са котката и котенцето?
Лицето на стареца грейна в усмивка. Толкова топла, искрена, че на Росица ѝ олекна на душата.
— Влезте, влезте! — той се отдръпна. — Чудесно са се настанили!
Квартирата се оказа малка, скромна. Стара мебел, изтъркан килим. Но чиста, уютна.
На перваза, върху сгънато одеяло, дремеше котката. До нея копошеше котенцето — вече поокрепнало, пухкаво.
— Ето ги — с гордост каза Никола. — Котката я кръстих Мурка. А котенцето — Тишко. Защото е тихо такова.
Росица се приближи, внимателно погали Мурка. Тя отвори едно око, мъркна и отново задряма.
— Красавци са — тихо каза Росица.
— Ами да. — Никола се усмихваше от ухо до ухо. — Знаете ли, заведох ги на ветеринар. Всичко е наред.
Той говореше и говореше — как Мурка първата нощ се крила под дивана и влачела котенцето там, как после свикнала, как сега го посреща на вратата, когато се прибере.
На излизане Росица се забави на прага:
— Никола, елате в магазина. Ще ви чакам.
Той кимна:
— Ще дойда.
И добави тихо:
— Благодаря ви, Росице. За всичко.
— На вас благодаря — отвърна тя. — Вие сте истински човек.
На следващия ден Никола Иванов отново дойде в магазина. Както винаги — бавно, с мрежестата чанта.
Но този път Росица го посрещна с усмивка. Изнесе от склада столче, постави го до тезгяха:
— Седнете, Никола. Не бързайте. Аз никъде не бързам.
Той благодарно кимна. Седна. Започна небързано да избира стока.
И Росица за пръв път не побърза стареца.
